— Тя е още малка — отговарял старият баща. Но вечер, когато я виждал да кара стадото, сияйнала от младост, с горещи алени страни, с очи светли и бистри като горските кладенци, в които горял огънят на пламенни желания, той се замислял.
— Аз не съм господар на нейното сърце — почнал да отговаря той, — нека по своя воля си избере юнак.
Магдалина спокойно пасла бащините си кози и сякаш не обръщала внимание на момците, които лудеели по нея и постоянно я дебнели и пресрещали със стадата си из дивите гори. Това било страшно оскърбление за младите сърца. И една нощ незнайно кой подпалил бащините й колиби и пламъци осветили цялата планина. Това не уплашило баща й. Той спокойно отговарял на всички:
— Цял да ме изгорят — това съм. Мойта Магдалина иска сама да си избере другар.
Наскоро една сутрин той намерил в кошарата безжалостно изклано цялото си стадо. Кръв обляла сърцето на стария планинец. Гняв и мъка разплакали старческата му душа. Той прегърнал наскърбената си дъщеря и казал:
— Не ти се сърдя, дъще. Знаеш моята дума. Не съм господар на сърцето ти. Избраният от тебе юнак ще бъде и от мен избран.
Магдалина казала:
— Ще взема оня, който ме изведа на върха на Самодивските скали.
Момците се смутили и умърлушили. Това не бе ли подигравка? Кой може да я изведе на непристъпните скали? Кой имаше орлови криле да литне там?
Скришом един от друг всеки от тях обиколил тия самодивски върхове и се връщал замислен.
Невъзможно!
Само Перун на се отчаял.
Той бил млад, строен, мургав момък с високо чело, с черни очи и светъл поглед, с гордо вирната глава. Той горял на огън за Магдалина и решил или да загине, или да я спечели. Той не преставал да следи Магдалина и да и краде венеца от игличина.
— Магдо — казал и той, — ти виждаш, че те обичам. Аз се не плаша. Ще те изведа!
— Само тогава ще те обичам и ще бъда твоя — отговорила разтреперана Магдалина.
— Ами ако загинем? — попитал момъкът.
— Ще загинем заедно — отговорила тя и попитала:
— Ами ако не можеш ме изведе?
— Ако не вярваш, няма и да тръгнеш.
На другия ден пременен като за сватба народ се стекъл от всички вършища и колиби към поляната в подножието на непристъпния връх да види Магда и смелия й любовник как ще полазят по стръмните скали.
— Безумец! — укорявали го старците. — Да гине за една жена!
— За една любов! — отговорил момъкът.
— Магдалино, ако ти не жалиш себе си, пожали него! — казал някой на девойката.
— Ами ако видя чудното море? — отговорила тя.
— Е, та какво?
— Какво ли? Ще узная истина ли Перун ме обича.
— И повече?
— Не ми трябва повече!
И като го хванала за ръка, казала:
— Да вървим!
Със затаен дъх хората следели от поляната долу как те прескачат храсти и камънаци, как лазят по сипеите и с какво усилие търсят по измитите от дъждове канари опора за краката си, с каква нежност и внимание момъкът прикрепял другарката си и я водел към облаците.
Когато Магдалина се спирала да почине, той обикалял мястото, за да намери проход, турял камъни, за да направи стъпала, храсти, за да има за какво да се хващат. Уморен се връщал и отново я повеждал нагоре. Те потъвали в пропастите и дълго се изгубвали от погледите на хората, които навеждали глави изтръпнали. Но ето, че смелият момък отново се показвал висящ над бездните със скъпата си другарка на ръце. Те излезли толкова високо, че не се виждали вече. Ала върхът на опасните скали бил още по високо.
Дълги години се минали оттогава, но Магдалина и Перун не се върнали.
И до днес никой не знае, дали те са стигнали върха на непостижимите скали. Но всички приказват и се чудят на тая любов и на тая смелост.