Николай Райнов
Самодивско царство
В далечна гора живеели едно време дървари — мъж и жена с три деца: момче и две момичета. Те прекарвали нощта в проста колиба със сламен покрив, а през деня ходели по гората. Децата още от малки помагали на баща си в тежката работа. Той сечел дърва, а те ги товарели на магаренцето и ги прекарвали до колибата, дето ги нареждали. Оттам бащата откарвал дървата в града и ги продавал.
Веднъж, както дърварят връзвал с лико съчки, ухапала го пепелянка. Ръката му се надула, отровила му се кръвта и той умрял. Майката и децата го оплакали, а после — щат не щат — трябвало сами да се заловят за работа, за да не умрат от глад.
Добро било едно: момчето и момичетата вече знаели бащиния си занаят. Момчето взело брадвата и триона, а девойките подкарали магаренцето към ония места на гората, където отивал за дърва баща им.
Те работели, без да си жалят труда. И всичко тръгнало, както по-преди, сякаш нищо не се е променило. Работата вървяла добре. Само на децата и на майка им било жал, че бащата вече го няма.
Когато момчето и девойките тръгнели на работа, майката ги изпращала, обръщала се да си изтрие сълзите и тихо си казвала:
— Клетите сирачета! Също като баща си работят.
Момчето било пъргаво и силно не за годините си, но все пак не печелело колкото своя баща. За да се поддържа къщата, момичетата трябвало не само да помагат на брата си, но и сами да си намират работа. Берели цветя, ягоди, малини и гъби, плетели кошнички, дерели лико от дърветата, правели венци и китки. Всичко това носели в града за продан. Освен това помагали и на майка си в къщната работа. Тя ги научила да шият, да плетат, да везат и да тъкат.
Когато порасли, и двете девойки били вече добри домакини.
Една вечер след заник слънце майката седяла пред колибата и шиела чужди дрехи заедно с дъщерите си.
Синът тъкмо се бил прибрал от гората и разтоварвал насечените дърва зад хижата.
Изведнъж се извила страшна буря.
Клоните на дървесата се занавеждали с трясък, сякаш невидими ръце ги натискат и чупят. Огънят в огнището угаснал, като че ли го е духнала голяма уста. Цялата колиба се разклатила.
Вдовицата се уплашила и скочила, прибрала платното и влязла с дъщерите си в колибата.
Само момъкът останал отвън — да нареди дървата.
Но тая работа му не споряла. Грабне дърво и го сложи над другите, а то скочи и падне наземи. Вдигне го той и го тури отново — а то пак падне, като че ли е живо и се подиграва с него.
Ядосал се дърварят и викнал:
— Кой безобразник се шегува с мене? Я нека излезе — да го видя!
Тогава се чул гръмлив, но звучен и приятен глас:
— Аз.
Дърварят се обърнал и видял, че зад него стои хубавец момък, облечен в златни дрехи, пламтящи като огън. Той държел за юздата червен кон, а от устата и ноздрите на жребеца излизали пламъци.
Дърварят не се уплашил.
Той оставил дървата, сложил си ръцете на кръста, както правел, когато си почива от голяма умора, и запитал златния момък:
— Ти ли се подиграваш с мене? А кой си ти и отде си дошъл?
Хубавецът отвърнал:
— Аз съм княз от далечно царство. Ида от Самодивската земя. Искам за жена сестра ти.
— Коя сестра? Аз имам две сестри. Едната се казва Зорница, а другата — Вечерница. Коя искаш?
— Вечерница искам.
— Добре, но да видим дали тя ще те иска. Влез в колибата, па я попитай!
Князът влязъл в хижата, а момъкът останал да си реди дървата. Сега вече нямало кой да му пречи и работата вървяла бързо.
Когато отишъл в колибата, разбрал, че домашните му са се вече съгласили да омъжат Вечерница за хубавеца.
Като си поприказвали докъм полунощ, князът се сбогувал, качил момата на коня си и се изгубил.
Но на мястото, където стоял конят, на сутринта имало голям куп жълтици.
Минало се време.
От огнения княз и Вечерница не идвала никаква вест. Майката, синът и дъщерята тъгували по момата. За каквото и да стане дума, все тя им била в ума.
Щом се здрачи и на небето изгрее звездата Вечерница, майката казвала:
— Къде ли е сега нашата Вечерница? Дали наистина свети, или е вече залязла? Да не е отишла при баща си?
Зорница се обаждала:
— Ти пък, мамо, все най-лошото мислиш. Навярно на кака е добре, затова не се обажда. Когато на човек е добре, той не мисли за другите.
А момъкът казвал:
— Какви ли златни чорапи плете сега Вечерница в Самодивската земя!
Но ето че една вечер пак след залез, като си приказвали тъй, отново се извила вихрушка.
Явил се кон като прежния, но черен. Яздел го едър старец — с бяла коса и дълга сребриста брада. И неговите дрехи били златни.
— Добър вечер — казал той на семейството, което се било събрало пред колибата.