— Добре дошъл — отвърнала майката. — Влез, дядо, в хижата да си починеш!
Старецът влязъл.
— Нося ви — рекъл той — много здраве от сина си и от своята снаха — Вечерница. Те си имат момче. Кръстихме го Пламък. Не тъгувайте за тях: те са всички много добре. Снахата често си спомня за вас. Тя ме и прати — да ви донеса много здраве. Обича ви тя. Все за вас приказва.
И преди да го разпитат, старецът станал, яхнал черния кон и отлетял.
Но и тоя път останал куп жълтици там, дето се бил спрял конят.
Когато седнали да вечерят, Зорница въздъхнала и казала:
— Блазе на Вечерница! Княгиня е в Самодивската земя. Самодиви й прислужват. Всички я тачат, покланят й се. Дето се казва, на ръце я носят. Да ще да дойде някой княз оттам или от друго царство — да поиска и мене…
— Недей приказва тъй! — рекъл брат й. — Много ли ти се иска да ни оставиш с мама сами? Сега сме поне богати: каквото ни се поиска, имаме го. Не се съсипваме от работа, както по-рано. Ако и ти се омъжиш, няма да има кой да седи край мама, та да я раздумва, когато й дожалее за Вечерница.
— Щом ти е толкова мило за мама — рекла Зорница, — ожени се, та й доведи снаха: тя ще я весели и ще я раздумва. По цял ден ще й пее.
Майката слушала мълком тия препирни и ронела сълзи. Най-сетне казала:
— Баща ви почина и аз останах вдовица — да гледам три сирачета. Сестра ви си намери момък и се омъжи. Но далеч отиде тя — не мога да я навестя и да я видя дали поне е честита. И вие ще ме оставите — знам това. Ще ме оставите, за да си потърсите щастие другаде. Сама ще остана аз в тая колиба — тук ще умра от скърби и грижи по вас. Такава е майчинската орис.
— Не, мамо — рекъл синът. — Заклевам ти се, че няма да те оставя сама. За женитба и през ум не ми е минавало. Зорница, ако иска, нека се омъжи. Аз ще остана при тебе.
Зорница пак въздъхнала, но не рекла нищо.
На заранта тя станала още от зори и се заловила да шета: работлива била, не можела да седи със скръстени ръце. Но момъкът и вдовицата виждали, че на момата не става по-весело. И работата не я разтушвала. От миг на миг тя се заглеждала някъде надалеч, въздъхвала, прошепвала нещо и пак залавяла работата си.
Една заран момъкът бил излязъл да се измие на извора. Току-що почвало да се разсъмва. На небето още светела звездата Зорница.
Дърварят я видял и се сетил за сестра си, па си помислил: „На Зорница не й се седи вече вкъщи. Очите й са все навън. И тя ще ни напусне скоро.“
Както се миел, той усетил, че го лъха ветрец. Станало му много приятно, защото ветрецът донесъл някъде отдалек миризма на здравец и горски цветя.
— Колко е хубаво! — си казал момъкът, като вдигнал глава.
Но когато отново се навел над извора, станало нещо чудно.
Водата почнала да се губи под земята, сякаш я пие нечия голяма уста. След малко изчезнала до капка. Дори и пясъкът в дъното на извора изсъхнал бързо, като че ли по него не е текла никога вода.
— Каква е тая работа? — рекъл момъкът зачудено. — Кой изпи извора, та не остави вода за мене?
— Аз — отвърнал един приятен глас.
Дърварят се обърнал и видял, че зад него стои момък — хубавец, синеок, със сребърни дрехи и държи за юздата бял кон.
— Защо се шегуваш с мене? — запитал го дърварят. — Да не си и ти от Самодивската земя?
— Оттам съм — отговорил сребърният момък. — Как ме позна, че ида оттам?
— Вие все тъй правите. Защо си дошъл? И ти ли ще се жениш?
— И аз — отвърнал момъкът. — Княз съм в оная земя. Дойдох да поискам сестра ти Зорница за жена.
— Добре. Да вървим в колибата. Но кой си ти? Да не си брат на зетя ми — на онзи, който се ожени за Вечерница? Приличате си доста.
— Не позна — рекъл сребърният момък. — И аз съм от оная земя, но управлявам друго княжество. Познавам огнения княз, и жена му знам, и сина им съм виждал.
— За кого говориш? За Пламък ли?
— За него. Той е вече момък като тебе.
— А, не, сбъркал си — рекъл дърварят. — Не е Пламък оня, когото си видял. Момчето ще да е на година, а аз съм по-стар от майка му. Пламък ли се казва наистина момъкът, когото познаваш?
— Пламък му е името и той е наистина на година. Но в нашата земя момче на година е по-едро и по-силно, отколкото е момък на двадесет години у вас. Ние растем бърже и мудно стареем. Живеем по хилядо години, па и по повече.
— Ами умирате ли?
— Умираме, разбира се, но не умираме от болести, а от умората да носим остарялото си тяло.
— Вашата работа е лесна — казал дърварят, — а пък ние тук се мъчим, боледуваме, страдаме… Един умира тъкмо когато му се най-много живее, а другиму идва до гуша от тегло, но умиралката го отминава…