Както се разговаряли, стигнали до хижата. Сребърният княз казал защо е дошъл.
Зорница се зарадвала много, като чула, че я искат, но майка й се натъжила.
— Само една дъщеря ми остана — рекла тя на гостенина, — а ти си дошъл да ме разделиш и с нея. Сгодете се, както правим ние тук, па ми я остави поне месец-два да й се порадвам.
— Не може — казал князът. — Такъв е нашият закон: дадат ли си дума момък и мома, веднага се оженват. Няма по нас годеж. Ако ми дадете Зорница, ей сега ще я отведа в Самодивската земя.
Майката склонила: коя майка не желае доброто на чедото си?
Сребърният княз качил Зорница на белия кон и се изгубил с нея.
А там, където чакал конят, намерили купчина елмази, които светели като звезди.
Майка и син останали да живеят сами в горската хижа.
Вдовицата се вече състарила. Тя не пускала момъка да отива за дърва: искало й се край нея да има винаги човек. Само в пазарен ден синът отивал до града, за да накупи, каквото трябва.
Скръбно се живеело в гората, където рядко минавал човек. Па и да мине някой, не се спирал.
Глухо било и в колибата: не се чувал вече звънливият глас на Зорница.
Понякога момъкът казвал на майка си:
— Иде ми, мамо, да тръгна по света — да диря Самодивската земя. Много ми се иска да видя как живеят сестрите ми и да ти донеса много здраве от тях.
— Ах, синко, не приказвай такива думи! — казвала вдовицата — Ще умра от скръб, ако ме оставиш и ти. Отделиш ли се от мене, няма вече да ме видиш жива.
Но дърварят се шегувал.
Той и не помислял да остави майка си самичка в гората, за да търси Самодивската земя.
Една заран към зори на вратата на колибата потропал някой.
Момъкът станал да отвори.
Пред хижата се бил спрял човек на кон. Ездачът бил стар, с побеляла коса и брада до пояс.
Той поздравил момъка и казал, че иде от Самодивската земя.
— Влез в колибата, дядо! — рекъл момъкът. — Мама ще се зарадва, като те види.
Старецът влязъл.
— Аз съм баща на сребърния княз — казал той. — Моят син се ожени за Зорница. Тя доби момиче и го нарекоха Росица. Момиченцето е много хубаво. Всички са живи и здрави. И на вас пращат много здраве. Недейте тъгува по Зорница: тя е от честита, по-честита. И сестра й е добре. И тя ви поздравява.
Като поговорили още малко, конникът изчезнал.
И тоя път на мястото на коня останала купчина елмази.
Но вдовицата не се зарадвала на тоя подарък. На нея й се искало да види дъщерите и внучетата си. Ала къде да ги търси? Кой би могъл да й каже къде е Самодивската земя?
Един ден момъкът излязъл из гората по лов.
Завалял силен дъжд.
Ловецът се подслонил в една пещера.
Дъждът преминал.
Изгряло слънце.
Момъкът си тръгнал.
Но когато излязъл от пещерата, видял, че на небето свети хубава седмоцветна дъга. Той се спрял да я погледа. И както се бил прехласнал, казал си тихо:
— Какво хубаво нещо! Няма нищо по-хубаво от дъгата! Но ето че зад него се чул глас — звънлив и сладък като славейова песен.
Гласът казал:
— Който не е видял мене, не знае що е хубост.
Обърнал се ловецът да види чий е тоя глас. Но не видял никого. Само чул шум от стъпкани сухи листа, сякаш невидими нозе тичат по пътеката.
Момъкът се върнал в колибата и разказал на майка си тая случка. Бабата се засмяла и му рекла:
— Тъй ти се е сторило, синко.
Друг път дърварят се залутал в най-гъстото място на гората.
Било надвечер преди заник слънце.
Той седнал да се отмори под един водопад.
Лъчите падали напреки към водните струи, които се разбивали на капки в скалите. Миришело на здравец. Прохладата била толкова приятна и шумът на водопада тъй унасял човека, че на момъка се поискало да си дремне, както бил седнал на камъка.
Но ето, че се извила отново седмоцветна дъга, тоя път двойна, тъкмо там, дето падала водата.
Дърварят пак не можал да си сдържи радостта.
— Ей че хубаво нещо! — извикал той. — Не съм виждал нищо по-хубаво от това.
Току-що изрекъл тия думи, и зад него се чул отново сладкият напевен глас:
— Само когато видиш мене, момко, ще разбереш какво е хубост.
Скочил дърварят и се обърнал, но и тоя път не видял никого. Чул само смях във въздуха и звук на стъпки, които тичат надолу, по каменливата пътека.
Това го зачудило много, но той не казал на майка си — да не би пак да му се присмее.
Оттогава момъкът не се свъртал вкъщи.
Нещо го теглело все към гората, където бил чул вече два пъти оня омаен глас. Искало му се пак да го чуе. Но гласът не се обаждал.
Майката поглеждала скръбно сина си, колчем го види, че се готви да излиза, и го запитвала: