— Пак ли в гората, синко?
— Че къде да вървя другаде, мамо? Ако стоя все тука, ще ти омръзна. Не се грижи: скоро ще се върна!
Сърцето на вдовицата се свивало, сякаш някой й казвал, че с момъка ще стане нещо страшно.
И то станало.
Един ден ловецът се покатерил по скалите — да гони диви кози.
Пътеката била тясна и плъзгава: отскоро било валяло. Той се изкачил близо до върха и залегнал зад канарата — да дебне козите.
По едно време те се показали горе, над него.
Момъкът се прицелил, но не сполучил да удари коза.
Той понечил да се премести зад друга канара, но както се бил снишил и се промъквал към скалата — кракът му се подхлъзнал и момъкът се търкулнал в пропастта.
Дето паднал, там си и останал.
Нямало наоколо никого, да му помогне.
Той лежал в несвяст със счупени ръце и нозе.
Мръкнало се.
Момъкът си не отварял очите.
В това време майка му седяла в колибата и го чакала.
Когато се смрачило, тя почнала да се безпокои: никога син й не бил закъснявал толкова.
Излязла на пътеката, по която бил заминал през деня, и почнала да го вика. Но никой не й се обадил.
Отишла в гората, стигнала под скалите. И там викала сина си, но и оттам не чула глас да й отговори.
Разплакала се вдовицата и се върнала в колибата; не знаела вече къде да търси сина си.
Свила се до огнището — да го чака.
Минало й през ума, че може да е отишъл в града, без да й се обади.
Ако е в града, може и да закъснее.
Ще го почака.
Както седяла край огъня, бабичката задрямала.
И видяла сън.
Върви тя по пътеката — да търси момъка.
Върви и знае, че ще го намери някъде към скалистия връх. Никой не й е казал, че син й е там, но тя знае: там е той, под върха.
Възлиза по стръмнината и се чуди откъде се е взела у нея тая сила — да се изкачва, без да се уморява.
Преваля една стръмнина и отведнъж вижда момъка, легнал под високата камениста урва.
Лежи той и си не отваря очите.
А тя почва да го буди.
— Стани, синко! — му казва тя. — Стани, че ще се простудиш! Хайде да си вървим в колибата!
Но момъкът я не чува. Той дори не се помръдва. Лежи и спи дълбоко, много дълбоко.
Тогава иззад скалите излиза мома: много хубава, русокоса, синеока, с дрехи седмоцветни като небесна дъга. Дрехите й светят и хвърлят искри; те са от тънка коприна.
Момата се усмихва и казва кротко на бабичката:
— Не го буди! Остави го да се наспи! Той ще ми бъде мъж — твоят син. Отдавна ме търси той. Аз ще го събудя, като се наспи, и ще го заведа в Самодивската земя. Там са дворците и кулите ми. Там ще живее син ти с мене. Подир година и тебе ще отведем да живееш при нас.
При тия думи бабичката се пробудила.
Огънят бил угаснал. В колибата било студено.
Тя стъкнала отново огън и седнала да чака сина си.
Нощта изтекла, а момъкът се не върнал.
Тогава бабичката разбрала, че сънят не я е излъгал.
— Син ми е загинал — викнала тя и се разплакала. — Сега разбрах къде е тая Самодивска земя: тя е там, дето отива човек, след като умре. Няма връщане оттам. Ах, клетият ми син! Ах, доброто ми момче!
Щом се съмнало, бабичката с плач се затекла до града, повикала хора и ги помолила да потърсят сина й под скалите, дето го била видяла насън, че лежи.
Цял ден обикаляли мъжете по ония места, но не могли да намерят ловеца. Само оръжието му намерили и го дали на майката.
Тя се разплакала и рекла:
— Разбрах аз още тогава, че той излиза и няма да се върне. Самодива го е отвлякла. Тя ми се яви насън и ми каза, че след година и мене ще отнесе при момчето. Защо да живея още година? Нека ей сега дойде да ми вземе душата, да се не мъча. Сама останах на света — без чедо. Когато умра, не ще има кой да ми склопи очите.
Но ловецът не бил умрял.
Както лежел в несвяст, към полунощ дошла същата мома, която бабичката видяла насън. Тя била наистина самодива. Навела се над момъка и му духнала в лицето.
Изведнъж той си отворил очите и я загледал.
В нощната мрачина момата светела като месец. И дрехите й светели, сякаш са изтъкани от звездна коприна.
— Стани! — рекла самодивата на ловеца. — Ти си вече здрав. Ела с мене! Аз ще те отведа в Самодивската земя. Не съм ли хубава? Не съм ли най-хубавата на света?
Момъкът бил още в някакъв унес. Той станал.
И тогава усетил в жилите си прясна кръв, а в тялото си голяма сила, каквато нямал дотогава.
Но той не помнел нищо от миналото: нито майка си, нито защо е отишъл на това място, нито, че е паднал и е лежал в несвяст.
Тръгнал след момата.
Когато стигнали до една стръмна черна скала, самодивата плеснала с ръце. Скалата се отворила. Вътре светнало. Явила се златна колесница, в която били впрегнати крилати коне.