Момата и момъкът се качили и колесницата полетяла. Тя се движела толкова бързо, че след малко се озовали в Самодивската земя.
Когато стигнали до дворците на самодивата, наизлезли да ги посрещнат хиляди прислужници и царедворци, все богато облечени.
Те всички се поклонили на самодивата, прострели си ръцете нагоре и викнали в един глас:
— Добре дошла, княгиньо Зунице!
Гласовете на посрещачите били звънки и приятни като музика. Когато ловецът слязъл от колесницата, самодивата казала на придворните:
— Тоя мъж е мой съпруг. Името му е Блясък. Той ще бъде занапред ваш княз.
Всички се поклонили на ловеца, прострели си отново ръцете в знак на вярност и се наредили след колесницата.
Златните врата на двореца се отворили и колесницата влязла в двора, посипан с елмазен пясък. По кичестите дървета, които заграждали главната пътека, се били накачили усмихнати джуджета — да гледат как ще мине самодивата със своя съпруг. Те били топчести като портокали.
Като станал княз, Блясък не помнел нищо от онова, що се било случило с него, когато бил на човешката земя. Сякаш се бил родил отново.
И Самодивската земя била съвсем друга — не като нашата. Хубостите й не можели да се разкажат на човешки език.
Там всички камъни и скали били бляскави и прозрачни като елмази. Тамошната мед била като нашето злато, а желязото на оная земя приличало на нашата платина. Там имало и много други богатства, каквито ние не знаем. Тамошните цветя приличали на пеперуди. Дървесата пеели и приказвали. Животните били кротки; нямало люти зверове. Самият въздух бил пъстър и бляскав. На небето светели много едри звезди, каквито ние не сме виждали.
И населниците на Самодивската земя не приличали на хората. В онова царство не знаели що е болест, бедност или злочестина. Никой не бил чувал плач или охкане. Там всички били щастливи дори и когато не са князе.
Блясък се срещал често с другите князе и княгини, но не познавал никого от тях. Той не познавал нито сестрите си, нито своите зетьове, нито бащите и чедата им.
А те го знаели и познавали, но си мълчели.
Един ден царят давал угощение на князете и княгините в градината на своя дворец, който се намирал навръх най-високата планина.
Събрали се всички — и стари, и млади — със семействата си. Там били, разбира се, Блясък и Зуница, Вечерница с мъжа си и със сина си Пламък, Зорница с дъщеря си Росица и със своя съпруг, както и най-близките им сродници.
Когато всички се развеселили, царят почнал да задава на гостите гатанки.
Той рекъл:
— Има на едно място сухо дърво. То имаше три клона: два гладки и един възловат. Двама ловци минаха и всеки откърти по един гладък клон. Занесе го в градината си и го посади. И двата клона родиха плодове: единият — круша, а другият — ябълка. Светкавица падна, та откърши третия клон — възловатия — и го отнесе на небето. Посади го там и порасна златно дърво. А онова дърво — на земята — почна да съхне, защото нямаше клони. Познайте сега: къде е това дърво и какво ще стане с него?
Всички се замислили.
Мъжът на Вечерница се обадил и рекъл:
— Не знам къде е дървото, господарю, но щом казваш, че е сухо — или дървари ще го отсекат, или ще изгние на корена, като го наводнят дъждове.
Като чул думата „дървари“, княз Блясък се замислил.
Нещо му се обърнало в душата.
Сторило му се като насъне, че е живял някога другаде, всред далечна гора, и сам е бил дървар. Но нищо повече не можал да си припомни. Па и това, що си спомнил, му се струвало, че е някогашна присъница.
Сетне се обадил съпругът на Зорница.
Той казал:
— Това дърво, господарю, си е изживяло живота. Само за едно го бива: да си върже някой дървар за него магарето, когато го товари с дърва. За какво друго би могло да послужи?
При тия думи Блясък се замислил отново.
Той си спомнил, че невям е сънувал да е отивал някога с магаренце за дърва в гората и с него са вървели две момиченца, негови сестри, и един старец, техен баща. Но и тоя път не можал да си спомни къде се намира гората.
След това се заобаждали един подир друг останалите гости — князете и княгините. Един казал, че сухото дърво ще бъде разядено от червеи, друг — че на него ще си свие гнездо кукумявка, трети — че гръм ще го изгори.
Най-после заговорила княгиня Зуница.
Тя рекла:
— Знам това дърво, господарю. Ти чу какво казаха двамата ловци. Сега пък аз да кажа. Аз откъртих третия клон — възловатия, но обещах да пренеса цялото дърво там, дето е клонът. Когато дойде време, ще го пренеса. Но сега е още рано.