Царят се усмихнал. Той разбрал какво иска да каже княгинята, но другите не разбрали.
Един от по-старите се обадил:
— Нищо не разбираме, княгиньо, от твоите думи. Господарят ясно зададе гатанката — и ти трябва ясно да я разгатнеш, та всички да проумеят.
Тогава Зуница казала:
— Това дърво е вдовицата, която живее на човешката земя, всред гъста гора. Двата гладки клона са двете й дъщери.
— Зорница и Вечерница, които се задомиха в нашето царство. Ловците са двамата князе, които се ожениха за тях. Възловатият клон е синът на вдовицата — Блясък, когото аз спасих от смърт и доведох тук. Ако беше останал на човешката земя, той нямаше да се съживи и майка му щеше да умре от скръб по него. Но аз й обещах да я доведа при сина й. Когато дойде време, ще си устоя на думата.
Като чул тия думи, Блясък си припомнил всичко: и своята майка, и колибата, и дните на бедността, и тежката дърварска работа, и двамата князе, и дъгата, и гласа, и падането от високата скала…
Той познал сестрите си и им се усмихнал.
От тоя ден Блясък почнал да мисли все повече и повече за старата си майка.
Тя тъжи още по него в далечната гора. Бабичката е остаряла съвсем. Може и болна да лежи.
Тежки грижи са я нападнали. Дали има поне кой да й подаде чаша вода?
Веднъж Блясък казал на самодивата:
— Макар и да живея в Самодивската земя, аз съм човек — и сърцето ми е човешко. Много ми се иска да видя майка си. Нали ти си обещала да я доведеш? Кога ще я видя?
А Зуница му отговорила:
— Когато ни се роди син, тогава ще доведа майка ти. Почакай дотогава! Не е много време. Не бързай!
Но Блясък не можел да търпи. Той рекъл:
— Сам ще отида да я доведа. Ще кажа да впрегнат колесницата или ще яхна кон.
— Ти мъчно ще отидеш там — възразила кротко самодивата. — Между човешката земя и нашата има дълбока пропаст. За да я прескочат самодивски коне — и те трябва да те слушат, па и ти трябва да умееш да ги управляваш. Ако не съм с тебе аз, няма да те слушат нашите коне: те още не те познават. Почакай! Както ти казах, двама ще отидем при майка ти.
Но човешкото сърце на Блясък копнеело по майката.
Той отишъл при зетя си, мъжа на Вечерница.
Разказал му всичко и му поискал кон — да го пренесе на човешката земя.
Зет му рекъл:
— Коне имам и за тебе, и за себе си. Щом искаш, да ти дам. Но никой от тях няма да те слуша: те слушат само баща ми и мене. Друг не ги е яздил, затова и другиго не слушат. Па има и още нещо: ти не знаеш пътя ни натам, ни насам. Как ще отидеш и как ще се върнеш?
На Блясък му станало много мъчно.
Отишъл той при другия си зет — съпруга на Зорница.
И на него казал същото, но и от него чул пак такъв отговор.
— Опасни са самодивските коне — рекъл князът. — Не се покоряват никому освен на господаря си. Могат да пребият човека. Па и къде ще вървиш, като не знаеш пътя? Конят ще те хвърли в пропастта, дето дели тази земя от оная, и тогава никой не ще може да те намери. Добре ти е казала Зуница: почакай, тя ще те отведе!
Блясък се върнал отчаян в своите дворци.
Отново се замислил той.
Най-сетне намерил главния коняр — един старец здравеняк, който умеел да укротява и най-буйни коне.
Казал му, че ще го направи висок царедворец, ако му даде кон — да го пренесе на човешката земя.
Конярят си хванал брадата и почнал да мисли.
Най-сетне рекъл:
— Коне дал Господ, господарю. Имаме много коне. От яки — по-яки и от хубави — по-хубави. Всеки от тях би те отнесъл, където му кажеш. Ала що да направим, като не знаеш пътя към човешката земя? И аз го не знам. Никога не съм отивал там. Откак съм се родил, все по Самодивската земя яздя. Но нещо друго измислих. Ще ти дам сребърното огледало и златния камшик. Те ще ти помогнат. Като погледнеш в огледалото, ще видиш пътя към оная земя, дето искаш да отидеш. По тоя път ще управляваш коня. Само едно запомни: трябва да яхнеш коня с лице към опашката, а не към главата; инак не ще виждаш пътя. Когато конят се запре или се запъне, ще го удариш с камшика — и той ще тръгне отново.
— Добре — казал Блясък. — Доведи ми кон!
— Ей сега — рекъл конярят. — Но още едно помни: не бива да даваш на коня ни сладка вода, ни горчива. Инак ще умре.
— Добре, добре — казал князът. — Доведи ми по-скоро коня, че бързам!
Желанието на Блясък да види майка си било толкова силно, че той не се запитал с каква вода ще пои коня, щом не пие ни сладка, ни горчива.
Той грабнал огледалото и камшика, яхнал коня с гръб към главата му и потеглил, дори без да се обади на жена си.
Конят полетял като вятър, както летят самодивските коне. Стигнал до голямата пропаст, която дели Самодивската земя от човешката.