Там се спрял.
Князът го ударил с камшика. Конят прескочил пропастта, но отвъд нея се запрял отново.
Блясък го шибнал втори път. Жребецът все стоял като закован на земята.
Когато князът го ударил още по-силно, животното рекло:
— Напой ме: ожаднях, господарю! Жаден кон не върви.
Озърнал се ездачът наоколо — никъде не видял вода.
Погледнал в сребърното огледало — и съзрял надалек извор. Насочил жребеца натам. Когато стигнали до извора, конят се навел, опитал водата, но не пил.
— Пий! — рекъл му князът. — Пий! Нали си жаден?
А конят поклатил шава, па казал:
— Не е за мене тая вода, господарю. Не пие самодивски кон от нея. Тя е сладка — човешка вода е. Ще умра от нея. Друга ми намери!
Ездачът подкарал коня — да му търси друга вода. Видял в огледалото път, който водел към много голяма вода. Препуснал коня право натам. Жребецът тичал, тичал — стигнал до морето.
— Пий! — рекъл князът, — Напий се, па да бързаме към гората, че ни чака дълъг път!
Конят се навел отново да пие, но пак поклатил шава.
— Защо не пиеш? — запитал Блясък. — Тая вода е морска. А морската вода не е сладка.
— Не е за мене и тая вода — отвърнал жребецът. — Тя е горчива: ще ме отрови. Не ща я. Друга ми намери, ако ме жалиш!
Спрял се конят на брега — не мръдва. Иска вода. От жажда не може да пристъпи. Цвили, рита. Много е прежаднял.
Князът слязъл.
Гледа го и му се къса сърцето от жал.
Къде да му намери вода — ни сладка, ни горчива? А грозно е да гледаш такъв хубав кон, че умира от жажда.
Блясък прегърнал главата на добичето, почнал да го гали и се разплакал. Едри сълзи потекли от очите му.
Конят погледнал господаря си и почнал да ближе сълзите му.
— Тая вода е тъкмо като за мене — рекъл. — Не е ни сладка, ни горчива. Солена е. Голяма сила ми дава тя. Хайде, стига: напих се. Качи се — да те нося!
Блясък се яхнал отново на жребеца.
Полетял оня кон — като буря зафучал. Отдето мине, всичко чупи. Канари прескача — нищо му не става. Морета прехвръква като някоя птица.
Стигнали най-после в гората, дето се бил родил Блясък.
Слязъл той от коня и се запътил към колибата.
Всичко му се видяло черно, тъмно, мъртво.
Земното слънце приличало на свещица.
Дървесата изглеждали като сламки, а скалите — като дребни камъни.
И навред било мрачно, студено, скръбно.
Нима тук се е родил той?
Мигар в тая студена тъмница е прекарал двадесет години?
Идело му веднага да се метне на коня и да се върне в Самодивската земя.
Но Блясък си спомнил за майка си.
Къде е колибата?
Дълго обикалял той, докле я намери.
Най-сетне я съзрял.
Но родната му хижа му се видяла гнила и схлупена като купчина тор.
Той влязъл в колибата, без да почука.
Посрещнало го бледно и сухо момиче: то прислужвало на бабичката.
А тя лежела на одъра — болна, изнемощяла, само кожа и кости.
Погледнал я Блясък: не можал да я познае. Но когато срещнал погледа й, видял, че тия очи са очите на майка му.
Като го видяла, болната извикала от радост:
— Син ми! Момчето ми! Откъде идеш, синко?
И се надигнала да го прегърне.
Блясък се навел и стиснал бабичката в прегръдките си.
Дълго си приказвали те — майка и син, — защото имало да си кажат много нещо.
Тя му разказала за своите патила, а той — за Самодивска земя с нейните чудесии, за Вечерница и Зорница, за децата им, за своята добра, хубава и вярна жена, за своето княжество и най-сетне за своя кон, който пие само сълзи. Той казал на майка си:
— Стани да те отнеса там, в нашето царство! Зуница ще те излекува веднага. Там е много хубаво. Никъде не е тъй хубаво, както там. Слънцето е голямо. То свети постоянно: няма никога нощ. И колкото да грее, не изсушава ни тревата, ни цветята, ни листата на дървесата. Там няма ни студ, ни горещина, ни болест. Всички са здрави и силни, винаги засмени. Не съм чул никого да заплаче, ни да каже някому лоша дума, ни да прокълне някого. А тука, на човешката земя, е много тъмно и страшно студено. Ако постоя още малко, ще измръзна.
— Може, синко, и така да е — рекла бабичката. — Но мене, ако питаш, тук ми е добре. Тук съм се родила, тук съм родила и вас, тук съм ви отгледала, тук съм погребала и баща ви: все в тая студена и черна земя. Не мога да вървя другаде. Па и болна съм, синко: нали ме виждаш? По пътя ще умра. Далечен път е, както разправяш ти. Остави ме да си умра тук!
Но синът й не дал и да издума.
Той я качил на коня, яхнал го и потеглили.
Жребецът знаел вече пътя. На връщане той вървял по-бързо, отколкото на отиване. Стигнали скоро в Самодивската земя. Показали се отдалек и дворците на княгиня Зуница.