След кратка пауза чукането отново се чу в стаята.
— Само кремирана ще съм сигурна, че няма да ги чувам.
— Шантал, какво ти става?
Тя го погледна, после му обърна гръб, отново развълнувана. Развълнувана този път не от това, което бе казала, а от гласа на Жан-Марк, натежал от загриженост за нея.
19
На другия ден Шантал отива на гробищата (както прави поне веднъж месечно) и спира пред гроба на сина си. Когато е там, винаги говори с него. През този ден сякаш изпитва нужда да обяснява, да се оправдава. Казва му: миличък, миличък, не мисли, че не те обичам или че не съм те обичала, но точно защото те обичах, нямаше да мога да стана това, което съм, ако ти беше тук. Невъзможно е да имаме дете и да презираме света, защото сме изпратили детето си точно в този свят. Именно заради детето се привързваме към света, мислим за бъдещето му, охотно участваме в гълчавата му, във вълненията му, взимаме на сериозно неизлечимата му глупост. Твоята смърт ме лиши от удоволствието да съм с теб, но в същото време ме освободи. Сега съм свободна в схватката ми със света, който не обичам. А си позволявам да не го обичам, защото ти не си тук. Мрачните ми мисли вече не могат да ти навлекат проклятие. Искам да ти кажа сега, толкова години след като ме напусна, че смъртта ти е за мен подарък и че накрая го приех, този ужасен подарък.
20
На другата сутрин намери в пощенската кутия плик, надписан с почерка на непознатия. Писмото този път не беше така лаконично и лековато. Приличаше по-скоро на дълъг протокол.
„Миналата събота, пишеше кореспондентът й, вие излязохте от къщи по-рано от обикновено, в девет и двайсет и пет. Свикнал съм да ви следвам по пътя ви към автобуса, но този път тръгнахте в обратна посока. Носехте куфар и влязохте в една пералня. Съдържателката сигурно добре ви познава, може би ви и обича. Наблюдавах я от улицата — сякаш се събуди от дрямка, лицето й светна, вие сигурно нещо се пошегувахте, защото чух смеха й, предизвикан от вас смях, в който ми се стори, че се отразява лицето ви. После излязохте с пълен куфар. Дали с пуловерите ви или с покривки, със спално бельо? Във всеки случай куфарът ви остави у мен впечатление за нещо изкуствено добавено към живота ви.“
Следваше описание на роклята й и на перлите около врата й.
„Не бях виждал досега тези перли. Красиви са. Червеният им цвят ви отива. Озарява ви.“
Писмото е подписано: „С. Д. Б.“. Интригуващо. Под първото нямаше подпис и на нея й се бе сторило, че подобна анонимност е, така да се каже, искрена. Непознатият я поздравява, след това изчезва. Но един подпис, дори съкратен, свидетелства за намерение за запознанство — постепенно, бавно, но неизбежно. „С. Д. Б.“, повтаря си тя усмихнато: „Сирил-Дидие Бургиба, Симон-Давид Барбрус“.
Шантал разсъждава над текста — този човек я е следил по улицата. „Следвам ви като шпионин“, бе написал в първото си писмо. Значи би трябвало да го е виждала. Но тя гледа хората около себе си без особен интерес, а през онзи ден без никакъв, защото Жан-Марк беше с нея. Впрочем той, а не тя, разсмя съдържателката на пералнята и той, а не тя носеше куфара. Отново прочита думите: „Куфарът ви остави у мен впечатление за нещо изкуствено добавено към живота ви“. Как куфарът може да е „добавен“ към живота й, след като не го е носила? Дали това „добавено“ към живота й нещо не е самият Жан-Марк? Дали кореспондентът й не е искал да нападне любимия й по този заобиколен начин? После, развеселена, Шантал си дава сметка колко комична е реакцията й — способна е да защитава Жан-Марк дори от някакъв въображаем влюбен.
Както и първия път Шантал не знае какво да направи с писмото и изпълнява колебливия си танц във всичките му фази: взира се в тоалетната чиния, където е смятала да го хвърли, разкъсва плика на малки парченца и пуска водата, сгъва писмото, отнася го в спалнята си и го тиква под сутиените. Както се е навела над бельото, чува да се отваря вратата. Бързо затваря гардероба и се обръща — Жан-Марк стои на прага.