Той никога не бе подценявал магическия миг на избора на професия. Беше наясно, че животът е твърде кратък, за да не бъде изборът непоправим, и с тревога установи, че никоя професия не го привлича истински. Скептично огледа няколкото възможности, които се разкриваха пред него — прокурорите, които прекарват живота си в преследване на другите; учителите, изкупителни жертви на невъзпитани деца; техническите дисциплини, чийто прогрес носи малки преимущества и огромни вреди; заплетеното и безсмислено бърборене на хуманитаристите; вътрешната архитектура (тя го привличаше заради спомена за дядо му, който бе дърводелец), изцяло подвластна на модата, която ненавиждаше; професията на нещастните фармацевти, превърнати в продавачи на кутийки и шишенца. Когато се питаше какъв занаят да избере за цял живот, вътре в него настъпваше смутена тишина. Ако накрая все пак реши да следва медицина, то бе, защото се подчини не на някакво тайно влечение към нея, а на алтруистичния си идеализъм. Смяташе медицината за единственото безспорно полезно за човека занимание, в което техническият прогрес носи минимум отрицателни последствия.
Разочарованието не закъсня, когато през втората година трябваше да присъства на дисекция. Тогава получи травма, от която никога не се съвзе — бе неспособен да гледа смъртта в лицето. Малко по-късно си призна, че истината е още по-лоша — бе неспособен да гледа и тялото в лицето — фаталното му, безотговорно несъвършенство; часовника на разлагането, който отмерва движението му; кръвта му, вътрешностите му, страданието му.
Когато бе говорил на Ф. за отвращението си от движението на клепача, трябва да е бил на шестнайсет години. Когато реши да следва медицина, бе на деветнайсет. По това време вече бе подписал договора за забравата и не си спомняше какво е казал на Ф. преди три години. Жалко за него. Този спомен би могъл да го предупреди, да му подскаже, че изборът му на медицината е чисто теоретичен, направен без най-малко себепознание.
Така че бе следвал медицина три години, преди да напусне с чувството, че е претърпял корабокрушение. Какво друго да избере след тези загубени години? С какво да се захване при положение, че тишината в него продължаваше? За последен път слезе по широкото външно стълбище на факултета убеден, че ще се озове на перон, от който всички влакове вече са заминали.
23
За да идентифицира кореспондента си, Шантал започна дискретно, но внимателно да се оглежда. На ъгъла на улицата й имаше кръчма — идеално място за шпиониране. Оттам се виждаше входа на къщата й, двете улици, по които минаваше всеки ден, и спирката на автобуса й. Тя влезе, поръча си едно кафе и огледа клиентите. На бара седеше млад човек, който извърна очи, когато я видя да влиза. Беше редовен клиент — познаваше го по физиономия. Дори си спомни, че преди време погледите им многократно се бяха срещали и че по-късно той се бе правил, че не я вижда.
Друг един ден Шантал го показа на съседката си. „Но това е господин Дюбаро!“ — „Дюбаро или Дю Баро?“ Съседката не знаеше. „А малкото му име знаете ли?“ Не, не го знаела.
Дю Баро, пасваше си. В такъв случай обожателят й няма да е Сирил-Дидие или Симон-Давид, тъй като буквата „Д“ е инициал на частица и Дю Баро ще има само едно малко име. Сирил дю Баро. Или още по-добре: Симон. Шантал си представя разорен провинциален аристократичен род. Семейство, което изпитва смешна гордост от частицата в името си. Представя си Симон дю Баро на бара, демонстриращ безразличие, и си казва, че частицата му отива, че прекрасно подхожда на отегченото му държане.
Малко по-късно тя върви по улицата с Жан-Марк и Дю Баро идва срещу тях. Тя носи червените перли. Те са подарък от Жан-Марк, но ги носи рядко, тъй като ги намира за прекалено крещящи. Съзнава, че ги е сложила, защото Дю Баро ги харесва. Той сигурно мисли (и с право!), че ги носи заради него. Той я поглежда бегло, тя също го поглежда и като се сеща за перлите, се изчервява. Изчервява се до гърдите и е сигурна, че той е забелязал това. Но вече са се разминали, той се е отдалечил, а Жан-Марк се учудва.
— Ти се изчерви! Но защо? Какво става?
Тя също е учудена. Защо се е изчервила? От срам, че отделя прекалено внимание на този човек? Но вниманието, което му отделя, е просто незначително любопитство! Господи, защо напоследък се изчервява така често и толкова лесно, като момиченце?
Като момиче наистина се изчервяваше често. Бе в началото на физиологичния си път и тялото й се превръщаше в нещо досадно, от което се срамуваше. Като порасна, престана да се изчервява. По-късно горещите вълни й сигнализираха края на пътя и тялото й отново стана причина да се срамува. Свенливостта й се разбуди и тя отново се научи да се изчервява.