24
Пристигнаха и други писма и Шантал ставаше все по-неспособна да не им обръща внимание. Бяха интелигентни, благоприлични, възпитани, не предизвикваха смях. Кореспондентът й не искаше нищо, не настояваше за нищо. Проявяваше мъдростта (или хитростта) да оставя в сянка собствената си личност, живота си, чувствата си, желанията си. Беше шпионин и пишеше само за нея. Не бяха писма на прелъстител, а на обожател. А ако имаше прелъстяване, то бе замислено като дълъг път. Последното писмо бе малко по-дръзко:
„За три дни ви изгубих от погледа си. Когато ви видях отново, бях очарован от походката ви, тъй лека, така поривиста. Приличахте на пламък, който, за да съществува, трябва да танцува и да се издига. Бяхте по-стройна от всякога и вървяхте, оградена от пламъци, весели, вакханални, опияняващи, диви. Когато мисля за вас, хвърлям върху тялото ви съшито от пламъци наметало. Увивам бялото ви тяло с карминена кардиналска мантия. И така нагласена, ви изпращам в червена стая, върху червено легло, моя червена кардиналша, bellissima кардиналша!“
След няколко дни тя си купи червена нощница. Бе вкъщи и се гледаше в огледалото. Разглеждаше се отвсякъде, бавно повдигаше крайчеца на нощницата и имаше чувството, че наистина никога не е била толкова стройна, че никога не е имала такава бяла кожа.
После си дойде Жан-Марк. Изненада се, като я видя как кокетно и прелъстително се приближава до него, облечена в прекрасно скроена червена нощница, как го заобикаля, отдръпва се, позволява му да се приближи и отново бяга. Привлечен от играта, той започна да я преследва из цялата къща — изпаднал е в старото като света положение на мъж, който преследва жена, и то го очарова. Тя бяга около голямата кръгла маса, не по-малко опиянена от образа на жена, която бяга от пожелалия я мъж, после намира убежище върху леглото и вдига нощницата си до врата. Този път той я люби с нова и неочаквана сила и внезапно тя изпитва чувството, че в стаята има някой, който ги наблюдава с неистово внимание, вижда лицето му, лицето на Симон дю Баро, наложил й тази червена нощница и този любовен акт, и като си представя всичко това, изкрещява от наслада.
Сега двамата отдъхват един до друг и образът на шпионина я възбужда. Тя шепне в ухото на Жан-Марк думи за карминеното манто, с което е загърнала съвсем голото си тяло, за да премине така, като bellissima кардиналша през пълната с народ църква. При тези думи той отново я прегръща и залюлян от вълните на фантазиите й, отново я люби.
После всичко се успокоява. Пред очите й остава само червената нощница, намачкана от телата им и захвърлена в единия ъгъл на леглото. През притворените си клепачи вижда как това петно се преобразява в леха от рози и усеща почти забравеното крехко ухание, уханието на розата, пожелала да прегърне всички мъже.
25
На следващия ден, събота сутринта, Шантал отвори прозореца и видя възхитително синьото небе. Почувства се щастлива и весела и ни в клин, ни в ръкав подхвърли на Жан-Марк, който се готвеше да излиза:
— Какво ли прави моят беден Британик?
— В какъв смисъл?
— Дали е още такъв похотлив? Дали е още жив?
— Защо си спомни за него?
— Не знам. Просто така.
Жан-Марк излезе и тя остана сама. Отиде в банята, после отвори гардероба си с желанието да се направи много хубава. Огледа рафтовете и нещо привлече вниманието й. Шалът й бе грижливо сгънат и поставен върху купчина бельо, а си спомняше, че го е хвърлила там съвсем небрежно. Дали някой не й е подреждал дрехите? Чистачката идва веднъж седмично и никога не се занимава с гардероба й. Учуди са на собствената си наблюдателност и си каза, че я дължи на възпитанието, получено някога в лятната вила. Там се бе чувствала до такава степен наблюдавана, че се научи да запомня как точно си е подредила нещата, за да разпознае и най-малката промяна, внесена от чужда ръка. Радостна, че това вече е минало, Шантал доволно се огледа и излезе. Долу отвори пощенската кутия, където я очакваше ново писмо. Прибра го в чантата си и се зачуди къде да го прочете. Намери малка градинка и седна под огромния есенен клон на жълтееща липа, запалена от слънцето.
„… когато звънтят по тротоара, токчетата ви ми напомнят за пътищата, които не съм изминал и които се устремяват в различни посоки като клоните на дърво. Пробудихте в мен фиксидеята от ранната ми младост — тогава си представях живота пред мен като дърво. Наричах го дървото на възможностите. Човек вижда така живота само за кратко. После той ни се явява като наложен веднъж завинаги път, като тунел, от който няма излизане. И все пак някогашният образ на дървото остава в нас под формата на незаличима носталгия. Вие ми напомнихте за това дърво и затова искам в замяна да ви предам образа му, да ви накарам да чуете опияняващия му шепот.“