Шантал вдигна глава. Над нея клоните на липата се разстилаха като златен таван, украсен с птички. Сякаш това бе същото дърво, за което се говореше в писмото. В съзнанието й метафоричното дърво се смесваше със старата й метафора за розата. Трябваше да се прибира. Още веднъж вдигна очи към дървото за сбогом и си тръгна.
Честно казано, митологичната роза от младостта й не й бе донесла много приключения и не й напомняше нито една конкретна ситуация — освен по-скоро смешния спомен за онзи англичанин, много по-възрастен от нея, който преди повече от десет години бе посетил агенцията и я бе ухажвал в продължение на половин час. Едва по-късно научи, че се славел като голям сваляч и обичал голите терени. Срещата остана без последствия, освен че се превърна в предмет на шеги в разговорите й с Жан-Марк (именно той измисли на англичанина прякора Британик) и че придаде значение на няколко думи, които дотогава й бяха безразлични: гол терен, например, и Англия — обратно на асоциациите, които буди у другите, тази страна и до днес представлява за нея място на удоволствия и порок.
На връщане Шантал все още чува чуруликането на птичките в липата и си спомня стария порочен англичанин. Безгрижно върви в мъглата на тези образи, докато приближава улицата, на която живее. На петдесет метра от кръчмата вижда, че са изкарали маси на тротоара и че нейният млад кореспондент седи там без книга, без вестник, само с чаша червено вино пред себе си, нищо не прави и гледа в празното с изражение на щастлива леност, което съвпада с настроението й. Сърцето й се разтуптява. Как дяволски е пресметнал всичко! Откъде е знаел, че ще я срещне точно след като е прочела писмото му? Смутена, сякаш върви гола с червено наметало, тя се приближава до него, до шпионина на интимния й живот. Намира се само на няколко крачки и очаква той да я заговори. Какво ще направи тогава? Никога не е желала тази среща! Но не може да се измъкне, като побегне като плахо девойче. Забавя крачка, опитва се да не го гледа (Господи, наистина се държи като девойче, означава ли това, че толкова е остаряла?), но странно, той седи пред чашата си с вино с безразличието на божество, взира се пред себе си и сякаш не я вижда.
Тя вече се е отдалечила и продължава към къщи. Мигар Дю Баро не е посмял? Или се е овладял? Как не. Безразличието му е било толкова искрено, че Шантал вече няма съмнения — грешката е нейна, гротескна грешка.
26
Вечерта отиват с Жан-Марк на ресторант. На съседната маса някаква двойка безкрайно мълчи. Да мълчиш пред очите на другите не е лесно. Накъде да гледат? Комично би било да се гледат в очите и да не обелват дума. Да се взират в тавана? Значи да демонстрират мълчанието си. Да зяпат по съседните маси? Рискуват да срещнат развеселени погледи, което би било още по-лошо.
Жан-Марк казва на Шантал:
— Виж, не смятам, че се мразят. Или че безразличието е заменило любовта им. Не можеш да съдиш за обичта между две човешки същества по количеството думи, които си разменят. Просто главите им са празни. Може би дори не си приказват от деликатност, защото нямат какво да си кажат. Обратно на леля ми от Перигор. Когато се видим, тя говори без никаква пауза. Опитвал съм се да разбера метода на нейната словоохотливост. Тя изразява с думи всичко, което вижда, и всичко, което прави. Че се е събудила сутринта, че е пила кафе на закуска, че след това мъжът й отишъл да се разходи, представи си, Жан-Марк, когато се върна, взе да гледа телевизия, представяш ли си! Сменяше каналите, после се умори от телевизията и взе да прелиства книги. И така — това са нейни думи — така времето му минава по-бързо… Знаеш ли, Шантал, много обичам тези прости, обикновени фрази, които звучат като дефиниция на някаква мистерия. Това „така времето минава по-бързо“ е основополагаща фраза. Проблемът на такива хора е във времето, времето трябва да мине от само себе си, само, без усилие от тяхна страна, без да им се налага като на уморени екскурзианти лично те да преминат през него. Ето затова тя говори толкова, защото думите, които реди, дискретно преместват времето напред. Ако устата й остане затворена, времето спира, излиза от здрача — огромно, тежко — и плаши бедната ми леля, която в паника започва да търси някого, комуто да разкаже, че дъщеря й има проблеми с детето си, което е хванало разстройство, да, Жан-Марк, разстройство, разстройство, че е отишла да извика лекар, ти не го познаваш, той живее близо до нас, знаем го от доста години, да, Жан-Марк, от доста години, и мен ме е лекувал този лекар през зимата, когато имах грип, спомняш ли си, Жан-Марк, ужасно ме тресеше…