Шантал се усмихва и Жан-Марк разказва друг спомен.
— Бях едва на четиринайсет години и дядо ми, не дърводелецът, другият, беше на смъртно легло. Дни наред от устата му излизаше звук, който не приличаше на нищо друго, дори не на стенание, защото нищо не го болеше, не приличаше и на думи, които не би успял да произнесе, не, не беше онемял, просто нямаше какво да каже, какво да сподели, никакво конкретно послание, нямаше дори с кого да говори, не се интересуваше от никого, бе сам със звука, който издаваше, един-единствен звук, нещо като аааа, което секваше само когато си поемаше въздух. Гледах го като хипнотизиран и никога не го забравих, защото, макар и да бях дете, струва ми се, че разбрах — съществуването в чист вид се сблъскваше с времето в чист вид. Разбрах също, че този сблъсък се нарича отегчение. Дядо ми изразяваше отегчението си чрез един звук, чрез едно безкрайно аааа, защото без това аааа времето би го смазало. А срещу времето дядо ми не разполагаше с друго оръжие, освен с жалкото безкрайно аааа.
— Искаш да кажеш, че той умираше и се отегчаваше?
— Точно това искам да кажа.
Двамата говорят за смъртта, за скуката, пият бордо, смеят се, забавляват се, щастливи са. После Жан-Марк подхваща идеята си.
— Бих казал, че днес количеството скука, ако скуката изобщо може да се мери, е много по-голямо, отколкото някога. Защото някогашните занаяти, поне повечето от тях, са били немислими без известна доза страст — селяните, влюбени в земята си, дядо ми, магьосникът на хубавите маси, обущарите, които са знаели наизуст краката на всеки техен съселянин, горските, градинарите, предполагам, че дори войниците са убивали със страст. Смисълът на живота не е бил обект на въпроси, той е бил с тях, най-естествено, в работилниците им, по нивите им. Всеки занаят си е бил създал собствен манталитет, собствен начин на съществуване. Лекарят е мислел различно от селянина, военният се е държал различно от учителя. Днес всички сме еднакви, свързва ни общото безразличие към работата ни. При нас безразличието се е превърнало в страст. Единствената голяма колективна страст на времето ни.
Шантал казва:
— Добре, но я ми кажи, когато ти самият беше инструктор по ски, когато си писал статии за вътрешната архитектура и по-късно за медицината или когато си работил като дизайнер в дърводелска работилница…
— Да, това най-много ми харесваше, но не потръгна…
— Или когато си нямал работа и нищо не си вършил, сигурно също си се отегчавал!
— Нещата се промениха, откакто се запознах с теб. Не защото занаятите ми станаха по-интересни. А защото преобразявам всичко, което става около мен, в теми на разговорите ни.
— Бихме могли да говорим за друго!
— Две същества, които се обичат, които са сами, изолирани от света — звучи прекрасно. Но с какво биха захранвали тази самота? Колкото и да е омразен светът, те имат нужда от него, за да могат да разговарят.
— Биха могли да мълчат.
— Като онези двамата на съседната маса? — смее се Жан-Марк. — А, не, никоя любов не оцелява в мълчание.
27
Сервитьорът се бе навел над масата им с десерта. Жан-Марк смени темата.
— Нали го знаеш просяка от нашата улица?
— Не.
— Сигурно си го виждала. Към четирийсетгодишен с вид на чиновник или на гимназиален учител. Скован от притеснение. Протяга ръка, за да изпроси някой и друг франк. Не се ли сещаш?
— Не.
— Как не! Винаги стои под явора, единствения на улицата. От прозореца ти се виждат клоните му.
Образът на явора й припомни и просяка.
— А, да! Сещам се!
— Страхотно ми се е искало да му кажа нещо, да завържа разговор, да науча кой точно е той, но нямаш представа колко е трудно.
Шантал не чува последните думи на Жан-Марк — тя вижда просяка. Човекът под дървото. Безличен човек, чиято дискретност бие на очи. Винаги безупречно облечен, така че минувачите едва разбират, че проси. Преди няколко месеца се бе обърнал към нея и много вежливо й бе поискал милостиня.
Жан-Марк продължава: