— Трудно е, защото той сигурно е недоверчив. Не би разбрал защо искам да разговарям с него. От любопитство? Сигурно се бои от това. От жалост? Унизително е. За да му предложа нещо? Но какво бих могъл да му предложа? Опитах се да се поставя на негово място, за да разбера какво би очаквал от другите. Не можах.
Тя си го представя под дървото и именно дървото й разкрива — внезапно, светкавично — че той е авторът на писмата. Човекът под дървото, изпълнен с образа на своето дърво, се бе издал с метафората за дървото. Мислите й бързо следват логичния си ход: само той, човекът без работа, който разполага с цялото си време, може дискретно да пусне писмо в кутията й, само той, прикрит от нищетата си, може незабелязано да я следва в ежедневието й.
А Жан-Марк продължава:
— Бих могъл да го повикам да ми помогне да подредя мазето. Той ще откаже, но не от мързел — просто няма работни дрехи и трябва да запази костюма си. А толкова ми се иска да си поговоря с него. Та той е другото ми Аз!
Без да слуша Жан-Марк, Шантал казва:
— Какъв ли ще е сексуалният му живот?
— Сексуалният му живот — смее се Жан-Марк. — Никакъв, никакъв! Само мечти!
Мечти, казва си Шантал. Значи тя е само мечта на някакъв нещастник. Защо е избрал точно нея?
Жан-Марк се връща към фиксидеята си.
— Ще ми се някой ден да му кажа: „Елате да пием по едно кафе, вие сте моето второ Аз. Паднала ви се е съдба, каквато аз едва избягнах“.
— Не говори глупости — казва Шантал. — Не те е заплашвала такава съдба.
— Никога няма да забравя момента, в който напуснах факултета и разбрах, че всички влакове са заминали.
— Да, знам, знам — казва Шантал, която вече няколко пъти е чувала тази история, — но как можеш да сравняваш малкия си неуспех с истинското нещастие на човек, който чака някой минувач да му пусне един франк в ръката?
— Да се откажеш от следването си не е неуспех. Аз се отказах от амбициите си. Изведнъж станах човек без амбиции. И като загубих амбициите си, веднага се озовах вън от света. При това нямах никакво желание да се намирам другаде. Още повече, че не ме заплашваше мизерия. Но ако нямаш амбиции, ако не си жаден за успех, за признание, ти се намираш на прага на падението. Аз съм се настанил там доста удобно. Но съм се настанил именно на прага на падението. Следователно не преувеличавам, като казвам, че съм от страната на просяка, а не на собственика на този великолепен ресторант, където ми е толкова приятно.
Шантал си казва: „Станала съм еротичен идол на един просяк. Доста комична чест“. После се поправя: „Защо пък желанията на просяка да са по-недостойни за уважение от желанията на бизнесмена? Тъй като са безнадеждни, те са свободни и искрени, а това е неоценимо качество“.
После се сеща за друго — в деня, когато се любеше с Жан-Марк с червената нощница, третият, който ги наблюдаваше, който беше с тях, не е бил младежът от кръчмата, а просякът! Той е хвърлил върху раменете й червеното наметало, той я е превърнал в порочна кардиналша! За миг тази мисъл й се стори мъчителна, смущаваща, но чувството й за хумор бързо надделя и дълбоко в себе си тя мълчаливо се засмя. Представи си този човек, безкрайно стеснителен, с трогателната си вратовръзка, залепен за стената на спалнята им, с протегната напред ръка да гледа изпълненията им втренчено и похотливо. Представи си как след любовната сцена, гола и потна, става от леглото, взима чантата си от масата, вади монета и я слага в ръката му. И едва се сдържа да не се разсмее с глас.
28
Жан-Марк гледаше Шантал, чието лице внезапно се развесели и светна от тайна радост. Нямаше желание да я пита за причината — наслаждаваше се на удоволствието да я гледа. Докато Шантал се отдаваше на забавната игра на въображението си, той си казваше, че тя е единствената му емоционална връзка със света. Когато му говорят за затваряни, преследвани, гладни хора, той има един-едничък начин да се почувства лично и мъчително засегнат от нещастието им — като си представи Шантал на тяхно място. Когато му говорят за жени, изнасилени по време на гражданска война, той вижда изнасилената Шантал. Само тя и никой друг го изтръгва от безразличието му. Единствено чрез нея е способен на съчувствие.
Искаше му се да й каже всичко това, но го бе срам да не изпадне в сантименталност. Още повече, че внезапно му бе дошла наум друга мисъл, точно обратната — ами ако загуби това същество, което го свързва с човеците? Не мислеше точно за смъртта й, а за нещо по-тънко, по-неуловимо, което го преследваше напоследък: някой ден нямаше да я разпознае. Някой ден щеше да забележи, че Шантал не е Шантал, с която е живял, а жената от плажа, в която се бе припознал. Някой ден увереността му в това, което е за него Шантал, ще се окаже илюзорна и тя ще му стане безразлична като всички останали.