В съседната стая децата лудееха. Зълвата посочи натам и се усмихна.
— Виждам, че не ви пречат! И вие сте като мен. Знаете ли, аз не съм много подредена жена, обичам да има движение, обичам нещо да става, да мърда, с други думи, обичам живота!
Мислите му продължават на фона на детските викове: „Дали наистина лекотата, с която Шантал се приспособява към онова, което мрази, е толкова достойна за възхищение? Наистина ли е качество да имаш две лица?“. С радост си бе въобразявал, че сред хората на рекламата тя е като натрапник, като шпионин, прикрит враг, потенциален терорист. Обаче тя не е терорист, тя е по-скоро, ако се придържа към политическата терминология, тя е по-скоро колаборационист. Колаборационист, който служи на една омразна власт, без да се отъждествява с нея, който работи за нея и остава извън нея, който един ден, пред съдиите, ще изтъкне в своя защита двете си лица.
35
Шантал застана на прага и учудено стоя там почти минута, тъй като никой не я забеляза, нито Жан-Марк, нито зълва й. Заслуша се в пронизителния глас, който от толкова отдавна не бе чувала. „И вие сте като мен. Знаете ли, аз не съм много подредена жена, обичам да има движение, обичам нещо да става, да мърда, с други думи, обичам живота!“
Накрая погледът на зълва й се спря на нея.
— Шантал — извика тя, — каква изненада, нали?
И се спусна да я целува. Шантал усети в ъгъла на устните си влажната уста на зълва си.
Смущението, причинено от появата на Шантал, скоро бе разсеяно — в стаята влетя едно момиченце.
— Това е нашата малка Корин — обяви зълвата.
После се обърна към детето.
— Кажи „добър ден“ на леля си.
Но детето не обърна никакво внимание на Шантал и обяви, че му се пишка. Без да се колебае, сякаш вече познаваше апартамента, зълвата поведе Корин към коридора и изчезна в тоалетната.
— Господи — прошепна Шантал, възползвайки се от отсъствието на зълвата. — Как са ни открили?
Жан-Марк сви рамене. Не можеха да си кажат много, тъй като зълвата бе оставила отворени вратите на коридора и тоалетната. Чуваха как урината шурти във водата на тоалетната чиния и се смесва с гласа на зълвата, която ги информираше за семейството и от време на време се скарваше на уриниращата.
Шантал си спомня: веднъж през лятната ваканция се бе затворила в тоалетната във вилата. Внезапно някой дръпна дръжката на вратата. Шантал не се обади — мразеше да води разговор през вратата на тоалетна. От другия край на къщата някой извика, за да успокои нетърпеливия: „Шантал е вътре!“. Въпреки информацията нетърпеливият няколко пъти разтърси дръжката, сякаш протестираше срещу мълчанието на Шантал.
Шумът на шуртяща урина се смени с шума на пуснатата вода, а Шантал все още мисли за голямата бетонна вила, в която всички звуци се разпространяваха, без да можеш да определиш откъде идват. Бе свикнала да чува съвкупителните въздишки на зълва си (ненужната им звучност беше очевидно предизвикателство, не толкова сексуално, колкото морално). Веднъж любовните въздишки отново стигнаха до нея и тя чак след известно време разбра, че всъщност така дишаше, стенейки, една астматична баба на другия край на звучната къща.
Зълвата се върна в дневната.
— Хайде, отивай — каза тя на Корин, която изтича в съседната стая при другите деца.
После се обърна към Жан-Марк:
— Не укорявам Шантал, че напусна брат ми. Може би дори трябваше да го напусне по-рано. Но я укорявам, че ни забрави.
И към Шантал:
— Ние все пак представляваме голяма част от живота ти! Не можеш да ни отречеш, да ни изтриеш, не можеш да промениш миналото си! Миналото ти е такова, каквото е. Не можеш да отречеш, че си била щастлива с нас. Дойдох да кажа на новия ти приятел, че и двамата сте добре дошли вкъщи!
Шантал я чуваше да говори и си казваше, че твърде дълго е живяла с това семейство, без да проявява своята различност. Зълва й с право (или почти) се обижда, че след развода си е скъсала всички връзки с тях. Защо е била толкова мила и сговорчива през годините на женитбата си? Не знаеше как да нарече тогавашното си поведение. Покорност? Лицемерие? Безразличие? Дисциплинираност?
Докато беше жив синът й, бе напълно готова да приеме колективния живот, вечното наблюдение, всеобщата нечистоплътност, почти задължителния нудизъм около басейна, цялата тази пренаселеност, благодарение на която познаваше по леките и все пак разобличаващи следи, кой е бил в тоалетната преди нея. Обичала ли е всичко това? Не, отвращаваше се от него, но отвращението й бе кротко, мълчаливо, не борбено, а примирено, почти спокойно, леко подигравателно, ала никога бунтовно. Ако детето й не бе умряло, щеше да живее така до края на дните си.