Тупурдията в стаята на Шантал се усилва. Зълвата вика: „Тихо!“, но гласът й — по-скоро весел, отколкото сърдит — сякаш желае не да усмири крясъците, а да се присъедини към ликуването.
Шантал загубва търпение и влиза в стаята си. Децата се катерят по креслата, но тя не ги вижда; вцепенила се е и гледа гардероба; вратата му е широко отворена; на пода пред нея са разпръснати сутиените й, пликчетата й и посред тях — писмата й. Едва после забелязва, че най-голямото момиченце си е увило сутиен около главата, така че чашката, предназначена за гърдата, стърчи върху косите й като казашки калпак.
— Вижте я само!
Зълвата се смее, като приятелски държи Жан-Марк за рамото.
— Гледайте, гледайте! Истински маскарад!
Шантал вижда хвърлените на пода писма. Кръвта се качва в главата й. Само преди час е напуснала кабинета на графолога, където са се отнесли с нея презрително, а тя, предадена от пламналото си тяло, не е могла да им се противопостави. До гуша й е дошло да се чувства виновна — тези писма не са вече смешна тайна, от която би трябвало да се срамува; оттук нататък те символизират неискреността на Жан-Марк, коварството му, предателството му.
Зълвата забелязва ледената реакция на Шантал. Без да спре да говори и да се смее, тя се навежда над детето, развързва сутиена и кляка да събере бельото.
— Не, не, моля те, остави — твърдо й казва Шантал.
— Както искаш, както искаш, смятах да ти помогна.
— Знам — казва Шантал и поглежда зълва си, която отново се обляга на рамото на Жан-Марк.
Шантал има чувството, че двамата си подхождат, че образуват съвършена двойка, двойка надзиратели, двойка шпиони. Не, тя няма никакво намерение да затваря вратата на гардероба. Оставя я отворена като доказателство за обира. Казва си: този апартамент е мой и имам огромното желание да бъда сама в него; да бъда изключително, страхотно сама. И казва високо:
— Този апартамент е мой и никой няма право да ми отваря гардеробите и да рови в личните ми вещи. Никой. Казах: никой.
Последната дума е предназначена по-скоро за Жан-Марк, отколкото за зълвата. Но за да не се издаде пред натрапницата, тя се обръща само към нея:
— Моля те, тръгвай си.
— Никой не ти е ровил в личните вещи — отбранително казва зълвата.
Вместо отговор Шантал показва с глава отворения гардероб, разпръснатото на пода бельо и разхвърляните писма.
— Господи, просто децата си поиграха малко! — казва зълвата, докато децата, сякаш усетили гневът да трепти във въздуха, дипломатично мълчат.
— Моля те — повтаря Шантал и й показва вратата.
Едно от децата държи в ръка ябълка, взета от една купа на масата.
— Остави ябълката на мястото й — казва му Шантал.
— Не може да бъде! — вика зълвата.
— Остави ябълката. Кой ти я даде?
— Не дава на детето ябълка, направо да не повярваш!
Детето оставя ябълката в купата, зълвата го хваща за ръка, другите две деца се присъединяват към тях и всички си тръгват.
Шантал остава сама с Жан-Марк и не вижда никаква разлика между него и отишлите си.
— Почти бях забравила — казва тя, — че някога купих този апартамент, за да бъда най-после свободна, за да не ме шпионират, за да мога да слагам нещата си където искам и да съм сигурна, че ще останат там, където съм ги сложила.
— Неведнъж съм ти казвал, че моето място е до просяка, а не до теб. Аз съм извън света. А ти си се поставила в центъра му.
— Ти си се настанил доста луксозно извън света и това не ти струва нищо.
— Винаги съм готов да се откажа от този лукс. Но ти никога няма да се откажеш от приспособленската крепост, в която си се окопала с многото си лица.
36
Преди минута Жан-Марк искаше да обясни нещата, да признае мистификацията си, но размяната на тези четири реплики е направила диалога невъзможен. Няма какво да каже, защото е вярно, че апартаментът е неин, а не негов. Тя го е обвинила, че се е настанил доста луксозно извън света, че този лукс не му струва нищо, и това също е вярно — той печели една пета от онова, което печели тя, и цялата им връзка е основана на неписаното споразумение, че никога няма да говорят за това неравенство.