Двамата стояха прави, един срещу друг, с масата между тях. Тя извади един плик от чантата си, разкъса го и отвори писмото — същото, което й бе написал само час преди това. Направи го открито, дори демонстративно. Невъзмутимо прочете пред очите му посланието, което би трябвало да пази в тайна. После го прибра в чантата си, хвърли на Жан-Марк кратък и почти безразличен поглед и без дума да каже, отиде в стаята си.
Той си спомня репликата й: „Никой няма право да отваря гардеробите ми и да рови в личните ми вещи“. Значи е разбрала, господ знае как, че той е наясно с писмата и скривалището им. И иска да му покаже, че е разбрала и че й е все едно. Че е решила да живее, както тя желае, без да я е грижа за него. Че отсега нататък е готова да чете любовните си писма пред него. С това безразличие тя изпреварва отсъствието на Жан-Марк. За нея той вече не е там. Тя вече го е изгонила.
Шантал дълго остана в стаята си. Жан-Марк чуваше яростния глас на прахосмукачката, която въвеждаше ред в бъркотията, оставена от натрапниците. После тя отиде в кухнята. След десет минути го повика. Седнаха на масата, за да хапнат. За пръв път през съвместния им живот не произнесоха нито дума. Ах, как бързо дъвчеха студената храна, чийто вкус дори не усещаха! После тя отново се оттегли в стаята си. Като не знаеше какво да прави (бе неспособен да прави каквото и да е), той навлече пижамата си и си легна в широкото легло, в което обикновено бяха двама. Но тази вечер тя не излезе от стаята си. Времето минаваше, а той не можеше да заспи. Накрая стана и долепи ухо до вратата. Чу равномерно дишане. Този спокоен сън, лекотата, с която бе заспала, го измъчваха. Стоя така дълго, с ухо на вратата, и си каза, че тя е много по-малко уязвима, отколкото си е мислил. И че може би е сбъркал, като е смятал нея за по-слаба, а себе си за по-силен.
Всъщност кой е по-силният? Когато и двамата се намираха в земята на любовта, може би той. Но щом земята на любовта изчезна изпод краката им, тя стана силна, а той слаб.
37
На тясното си легло тя не спеше така добре, както си мислеше той. Сто пъти се събуди и сънува неприятни и несвързани сънища, нелепи, незначителни и мъчително еротични. След всяко събуждане изпитваше смущение. Ето, мислеше си, една от тайните в живота на жената, на всяка жена, тази нощна похотливост, която прави подозрителни всички обещания за вярност, всяка чистота, всяка невинност. В нашия век хората не обръщат внимание на това, но Шантал си представя Клевската принцеса или целомъдрената Виржини на Бернарден дьо Сен-Пиер, или света Тереза от Авила, или майка Тереза, която с пот на чело обикаля света, за да прави добро, представя си ги как излизат от нощите си като от клоака, пълна с непризнати, невероятни, тъпи пороци, за да си възвърнат през деня девствеността и добродетелите. Такава бе нощта й — няколко пъти се събуждаше, винаги след странни оргии с мъже, които не познаваше и от които се гнусеше.
Рано сутринта, за да не потъне пак в тези нечисти удоволствия, тя се облече и подреди в малък куфар някои необходими за кратко пътуване вещи. Тъкмо бе вече готова, и видя Жан-Марк по пижама на вратата на стаята си.
— Къде отиваш? — попита той.
— В Лондон.
— Какво? В Лондон ли? Защо в Лондон?
Тя каза отчетливо:
— Много добре знаеш защо в Лондон.
Жан-Марк се изчерви.
Тя повтори:
— Знаеш, нали?
И погледна лицето му. Каква победа за нея, да го види, него, изчервен! С пламнали бузи той каза:
— Не, не знам защо в Лондон.
Тя продължаваше да се наслаждава на червенината му.
— Имаме колоквиум в Лондон — каза. — Вчера научих. Разбираш, че не съм имала нито възможност, нито желание да ти кажа.
Бе сигурна, че той няма да й повярва, и се радваше, че лъжата й е толкова прозрачна, така безсрамна, нахална, враждебна.
— Извикала съм такси. Ще дойде всеки момент. Трябва да слизам.
Усмихна му се, както човек се усмихва за довиждане или за сбогом. И в последния момент, сякаш неволно, сякаш без да иска, постави дясната си ръка на бузата му — кратък жест, който не продължи повече от секунда-две. После му обърна гръб и излезе.
38
Той усеща на бузата си допира на ръката й, по-точно допира на върховете на трите й пръста като студена следа, все едно, че го е докоснала жаба. Ласките й винаги са били бавни, спокойни, винаги му се е струвало, че искат да удължат времето. А трите пръста, бегло допрели се до бузата му, не бяха ласка, бяха напомняне. Сякаш отнесена от някаква буря, от някаква вълна, тя разполага само с този светкавичен жест, за да му каже: „Все пак бях тук! Минах оттук! Каквото и да се случи, не ме забравяй!“.