Жан-Марк машинално се облича и мисли за това, което са си казали за Лондон. „Защо в Лондон?“, бе попитал той, а тя му бе отговорила: „Много добре знаеш защо в Лондон“. Това бе ясен намек за заминаването, обявено в последното му писмо. „Много добре знаеш“ означаваше: „Знаеш какво пише в писмото“. Но въпросното писмо, извадено от пощенската кутия, можеше да е известно само на изпращача и на нея. С други думи, Шантал е смъкнала маската на бедния Сирано и е искала да му каже: „Ти ме покани в Лондон и аз ти се подчинявам“.
Но ако е отгатнала (боже мой, как е могла да отгатне?), че той е авторът на писмата, защо го е приела така лошо? Защо е толкова жестока? Ако всичко е отгатнала, защо не е отгатнала и причините за измамата? В какво го подозира? Зад всички тези въпроси има само една сигурност — той не я разбира. Тя впрочем също нищо не е разбрала. Разсъжденията им са поели в противоположни посоки и му се струва, че никога вече няма да се срещнат.
Мъката, която изпитва, не желае да се уталожи, напротив, иска да подлюти раната и да я покаже на всички, както човек показва на всички понесената несправедливост. Той няма търпението да изчака завръщането на Шантал и да разсее недоразумението. Вътре в себе си отлично знае, че това би било единственото разумно поведение, но мъката не разбира от разумни доводи, тя има собствен разум, в който няма нищо разумно. Това, което иска неразумният му разум, е, когато се прибере, Шантал да намери апартамента си празен, без него, такъв, какъвто бе обявила, че го желае, за да бъде сама и никой да не я шпионира. Той слага в джоба си няколко банкноти — това са всичките му пари, — после се колебае дали да вземе, или не ключовете си. Накрай ги оставя на масичката в антрето. Когато ги види, тя ще разбере, че той няма да се върне. Само няколко сака и ризи в гардероба и няколко книги в библиотеката ще останат за спомен от него.
Жан-Марк излиза, без да знае какво да прави. Важното е да напусне този апартамент, който вече не е негов. Да го напусне, преди да реши къде ще отиде после. Чак като се озове на улицата, ще си позволи да мисли за това.
Но когато излиза от сградата, изпитва странно усещане за нереалност. Дори спира насред тротоара, за да размисли. Къде да отиде? В главата му се въртят разни идеи: Перигор, където живеят провинциалните му роднини, които винаги го приемат с удоволствие; някой евтин хотел в Париж… Докато размишлява, едно такси спира на светофара. Той му прави знак.
39
Никакво такси не я очакваше на улицата, разбира се, и Шантал нямаше представа къде да отиде. Решението й бе напълно импровизирано и причинено от вътрешния смут, който не бе способна да овладее. В този момент желаеше само едно: да не го вижда поне един ден и една нощ. Хрумна й да наеме хотелска стая тук, в Париж, но идеята й се стори глупава — какво би правила цял ден? Ще се разхожда по улиците и ще диша вонята им? Ще се затвори в стаята си? За да прави какво? После си помисли дали да не вземе колата и да излезе извън града, да намери някое спокойно място, където и да е, и да прекара там ден-два. Но къде?
Някак случайно Шантал се озовава на автобусна спирка. Приисква й се да се качи на първия автобус, който мине, и да се вози до крайната спирка. Ето, че спира един автобус и тя с учудване вижда табелата, на която между другите спирки се споменава и Северната гара. Оттам тръгват влаковете за Лондон.
Шантал има чувството, че е нарочно направлявана от случайността, и се опитва да се убеди, че някоя доброжелателна фея й е дошла на помощ. Лондон. Бе казала на Жан-Марк, че отива там, само за да го уведоми, че го е разкрила. Сега й хрумва друго: може би Жан-Марк й е повярвал, може би ще я чака на гарата. И веднага й идва още една мисъл, по-слаба, едва доловима като гласа на новородена птичка: ако Жан-Марк е там, странното недоразумение ще се разсее. Тази мисъл е като милувка, но твърде кратка милувка, защото веднага след това Шантал си припомня своя бунт и отблъсква всеки копнеж.
Но къде все пак да отиде и какво да прави? Ами ако наистина замине за Лондон? Ако позволи на лъжата си да се материализира? Спомня си, че в бележника й все още фигурира адреса на Британик. Британик. На колко ли е години сега? Шантал знае, че една среща с него би била най-невероятното нещо на света. Тогава? Е, толкова по-добре. Ще отиде в Лондон, ще се поразходи, ще преспи в някой хотел и утре ще се върне в Париж.
После тази идея престава да й харесва — на излизане от къщи е смятала, че възвръща своята независимост, а всъщност се оставя да я манипулира някаква непозната и неконтролирана сила. Да замине за Лондон, както й подсказват смехотворните случайности, си е чиста лудост. Защо си въобразява, че случайностите са се наговорили да работят за нея? Защо ги отъждествява с добра фея? Ами ако феята е злотворна и възнамерява да я погуби? Шантал си обещава: няма да слиза, когато автобусът спре на Северната гара; ще продължи нататък.