— Но това е духовна нищета — каза дамата и гласът й жалостно трептеше, сякаш я изнасилваха, — това е гримирана нищета! Ние гримираме духовната нищета на човека!
— Именно — каза Льороа и Шантал чу в това „именно“ удоволствието, което той извличаше от жалбата на изисканата дама.
— Къде е тогава величието на живота? Ако сме осъдени на ядене, сношаване и тоалетна хартия, кои сме ние? И ако сме способни само на това, каква гордост можем да извлечем от обстоятелството, че, както ни внушават, сме свободни същества?
Шантал изгледа дамата и си помисли, че тя е мечтаната жертва на някой гол терен. Представи си, че я събличат, че оковават старото й и изискано тяло и я принуждават да повтаря наивните си истини високо и жалостиво, докато всички останали демонстративно се сношават пред нея…
Льороа прекъсна фантазиите на Шантал.
— Свобода? Живеейки в духовна нищета, вие можете да бъдете нещастна или щастлива. В този избор се състои свободата ви. Свободна сте да разтопите вашата индивидуалност в тенджерата на множеството с чувство на поражение или на еуфория. Нашият избор, скъпа моя, е еуфорията.
Шантал усети, че на лицето й се появява усмивка. Тя отбеляза за себе си казаното от Льороа: „Единствената ни свобода е изборът между горчивината и удоволствието. Всичко около нас е незначително — такава е съдбата ни и не трябва да я приемаме като тегоба, трябва да умеем да й се наслаждаваме“. Шантал гледаше невъзмутимото лице на Льороа, което излъчваше колкото очарователна, толкова и порочна интелигентност. Гледаше го със симпатия, но без желание и си каза (сякаш помиташе с ръка предишните си блянове), че той отдавна е прехвърлил цялата си мъжка енергия в тази сила на неопровержимата си логика, в тази власт, която упражняваше над екипа си. Представи си как слизат от влака — докато Льороа продължава да плаши с думи дамата, която го обожава, тя дискретно ще се изгуби в някоя телефонна кабина и после ще избяга от всички тях.
42
Японците, американците, испанците, руснаците, всички с фотоапарат около врата, слизат от влака и Жан-Марк се опитва да не изгуби от поглед Шантал. Широката човешка вълна внезапно се стеснява, за да изчезне под перона по един ескалатор. Долу във фоайето се появяват мъже с камери, следвани от тълпа зяпачи, и му преграждат пътя. Пътниците от влака са принудени да спрат. Чуват се ръкопляскания и викове, докато някакви деца слизат по страничното стълбище. Всички са с каски на главата, разноцветни каски, сякаш са спортен отбор — малки мотоциклетисти или скиори. Тях ги снимат. Жан-Марк се повдига на пръсти, за да види Шантал през главите на хората. Накрая я вижда. Тя е от другата страна на детската колона в една телефонна кабина. Слушалката е до ухото й, говори. Жан-Марк се опитва да си пробие път. Той бута един оператор, който вбесен го сритва. Жан-Марк го ръгва с лакът и човекът едва не изпуска камерата си. Приближава се полицай и нарежда на Жан-Марк да изчака, докато свършат снимките. Точно тогава очите му срещат за една-две секунди погледа на Шантал, която излиза от кабината. Той отново се опитва да се вреже в тълпата. Но полицаят му извива ръката така болезнено, че Жан-Марк се прегъва на две и изгубва Шантал.
Чак когато и последното дете с каска е отминало, полицаят отслабва хватката си и пуска Жан-Марк. Той поглежда към телефонната кабина, но тя е празна. До него е спряла група французи, в които разпознава колегите на Шантал.
— Къде е Шантал? — пита той една от девойките.
Тя отговаря с укор:
— Вие би трябвало да знаете! Беше толкова весела! Но когато слязохме от влака, изчезна!
Друга една, по-дебела, казва раздразнено:
— Видях ви във влака. Правехте й знаци. Всичко видях. Всичко развалихте.
Гласът на Льороа я прекъсва:
— Да вървим!
Девойката пита:
— Ами Шантал?
— Тя знае адреса.
— Този господин — казва изисканата дама с пръстените — също я търси.
Жан-Марк знае, че Льороа го познава по физиономия, както и той него. Казва му: