— Добър ден.
— Добър ден — отвръща Льороа и му се усмихва. — Видях ви да се биете. Сам срещу всички.
На Жан-Марк му се струва, че долавя симпатия в този глас. В покрусата му това е като подадена ръка, която иска да хване, като припламнала искра на ново приятелство, приятелство между двама мъже, които, без да се познават, само заради удоволствието от внезапната взаимна симпатия са готови да си помогнат. Сякаш някаква хубава стара мечта се е осъществила.
Жан-Марк изрича доверчиво:
— Можете ли да ми кажете името на хотела й? Бих искал да телефонирам, за да разбера дали Шантал е там.
Льороа мълчи, после пита:
— Не ви ли го е дала?
— Не.
— В такъв случай извинете ме — изрича той мило, почти със съжаление, — но не мога да ви го кажа.
Искрата угасва и Жан-Марк отново усеща болка в рамото, където го бе хванал полицаят. Излиза от гарата. Чувства се самотен. Не знае къде да отиде и тръгва напосоки по улиците.
Докато върви, вади парите си от джоба и още веднъж ги преброява. Стигат за обратния път, но за нищо повече. Ако реши, може да си тръгне веднага. Вечерта ще бъде в Париж. Това явно е най-разумното решение. Какво да прави тук? Няма какво да прави. И въпреки това не може да си тръгне. Никога няма да се реши да си тръгне. Не може да напусне Лондон, докато Шантал е тук.
Но след като трябва да пази парите си за връщане, не може да отиде на хотел, не може да си купи дори сандвич. Къде ще спи? Изведнъж разбира, че най-после се потвърждава онова, за което толкова често е говорил на Шантал: той е по призвание аутсайдер — аутсайдер, живял в охолство наистина, но само благодарение на несигурни и временни обстоятелства. И ето го изведнъж такъв, какъвто си е, върнат сред тези, на които принадлежи, сред сиромасите без покрив, под който да приютят самотата си.
Спомня си за разговорите с Шантал и изпитва детинското желание да я срещне само за да й каже: „Видя ли, че съм прав, че не се превземам, че наистина съм такъв — аутсайдер, бездомник, скитник“.
43
Вечерта бе настъпила и бе захладяло. Жан-Марк пое по една улица, от едната страна на която имаше редица от къщи, а от другата — парк с боядисана в черно желязна ограда. На тротоара покрай парка видя дървена пейка. Седна на нея. Чувстваше се много уморен и му се прииска да вдигне краката си на седалката и да се опъне. Помисли си: „Сигурно така се започва. Някой ден човек вдига краката си на пейката, а когато се стъмни, заспива. Така се присъединява към скитниците и става един от тях“.
Ето защо Жан-Марк с всички сили се опитва да овладее умората си и остава да седи с изправен гръб като добър ученик в класната стая. Зад него има дървета, а пред него, от другата страна на платното — къщи; всички са еднакви, бели, двуетажни, с по две колони пред входа и четири прозореца на всеки етаж. Жан-Марк внимателно оглежда минувачите по слабо оживената улица. Решен е да стои там, докато не види Шантал. Да чака — това е единственото нещо, което може да направи за нея, за тях двамата.
Изведнъж на трийсетина метра вдясно всички прозорци на една къща светват едновременно и отвътре спускат червени завеси. Жан-Марк си казва, че това трябва да е някакво светско събиране. Но е учуден, че не е видял никой да влиза — дали пък всички не са били отдавна там и едва сега запалват лампите? Или може би, без да иска, е задрямал и не ги е видял да влизат? Господи, ами ако, докато е спал, е изпуснал Шантал? И тутакси го поразява мисълта за подозрителен купон. Чува думите й: „Много добре знаеш защо Лондон“ и в това „много добре знаеш“ внезапно вижда нещо друго — Лондон е градът на англичанина, на Британик. На него е телефонирала от гарата и заради него е избягала от Льороа, от колегите си, от всички тях.
Обхваща го ревност, огромна и мъчителна, не абстрактната, умозрителна ревност, която е изпитал, когато пред отворения гардероб си е задавал теоретичния въпрос за способността на Шантал да му изневери, а ревност, каквато бе познал през младостта си, ревност, която пронизва тялото, от която непоносимо боли. Представя си Шантал, отдадена на други, покорна и предана, и не издържа. Става и заточва към къщата. Чисто бялата й врата е осветена от фенер. Завърта дръжката, вратата се отваря, той влиза, вижда стълбище, застлано с червена пътека, чува гласове някъде горе, качва се, стига до широката площадка на първия етаж, заета от дълга закачалка, отрупана с палта, но и (нов удар) с женски рокли и мъжки ризи. Вбесен преминава през всички тези дрехи и достига до голяма двукрила врата, също бяла, когато една тежка длан се стоварва върху болезненото му рамо. Обръща се и усеща върху бузата си дъха на як мъжага по фланелка, с татуирани ръце, който му говори на английски.