— Не, не е вярно, не е вярно.
И бавно, много бавно се успокояваше.
А аз се питам: „Кой е сънувал? Кой е сънувал тази история? Тя? Той? Двамата? Всеки за другия? И от кой момент истинският живот се е превърнал в тази извратена фантазия? Когато влакът се е плъзнал под Ламанша? По-рано? Сутринта, когато тя е обявила, че заминава за Лондон? Още по-рано? В деня, когато е срещнала в кабинета на графолога сервитьора от кафенето в нормандския град? Или още по-рано? Когато Жан-Марк й е изпратил първото си писмо? Но пращал ли ги е наистина тези писма? Или ги е писал само във въображението си? В кой момент точно истинското се е превърнало в неистинско, действителността във фантазия? Къде е била границата? Къде е границата?“.
49
Виждам двете им глави в профил, осветени от малка нощна лампа — главата на Жан-Марк с тила на възглавницата, главата на Шантал, сведена десетина сантиметра над него.
Тя казва:
— Вече няма да те изпускам от поглед. Ще те гледам непрекъснато.
И след малко:
— Страх ме е, когато мигам. Страх ме е, че през секундата, в която окото ми загасне, на мястото ти ще се плъзне змия, плъх, друг човек.
Той се опитва да се поизправи, за да я докосне с устните си.
Тя клати глава.
— Не, искам само да те гледам.
И после:
— Ще оставя лампата да свети през цялата нощ. През всички нощи.