13
Може би заради тази свръхчувствителност, която проявява към моментите, когато тя му е чужда, фразата „мъжете вече не се обръщат след мен“ така силно се запечата в паметта му — произнасяйки я, Шантал бе неузнаваема. Тази фраза не й отиваше. Лицето й, някак зло, някак остаряло, също не й отиваше. Отначало той реагира с ревност — как може да се оплаква, че другите не се интересуват вече от нея, след като същата сутрин той бе готов да катастрофира по пътя, само и само да бъдат по-скоро заедно? Но не мина и половин час, и си каза: всяка жена измерва степента на остаряването си по интереса или липсата на интерес на мъжете към тялото й. Не е ли смешно да се обижда от това? И все пак, без да се чувства обиден, той не бе съгласен с нея. Защото още в деня на запознаването им бе забелязал по лицето й следите от леко застаряване (тя е четири години по-възрастна от него). Хубостта й, която го порази тогава, не я подмладяваше. Би казал по-скоро, че възрастта правеше хубостта й по-красноречива.
Фразата на Шантал отекваше в главата му и той си представяше историята на тялото й — изгубено сред милиони други тела до деня, в който някой го поглежда с желание и го изтръгва от мъглявото множество. После погледите стават повече и възпламеняват тялото, което от тогава насетне преминава през света като факел. Настъпва време на ярка слава, но ето че скоро погледите стават по-редки, светлината полека гасне до деня, в който тялото, отначало бистро, после прозрачно, после невидимо, започне да се разхожда по улиците като една подвижна нула. По пътя, който води от първата до втората невидимост, фразата „мъжете вече не се обръщат след мен“ е червеният фар, сигнализиращ, че постепенното угасване на тялото е започнало.
Колкото и да й разправя, че я обича и че е хубава, влюбеният му поглед не би могъл да я утеши. Защото погледът на любовта е поглед на усамотяването. Жан-Марк мислеше за любовната самота на две стари същества, станали невидими за другите — тъжна самота, предшестваща смъртта. Не, тя има нужда не от влюбен поглед, а от нашествие на непознати, груби, похотливи погледи, които да я гледат без симпатия, без избор, без нежност, нито учтивост, фатално, неизбежно. Тези погледи именно я задържат в обществото на човеците. Влюбеният поглед я откъсва от него.
Жан-Марк мисли с угризение за светкавичното начало на любовта им. Не стана нужда да я покорява — тя бе покорена още от първия миг. Да се обръща след нея? За какъв дявол? Тя бе до него, срещу него, близо до него от самото начало. От самото начало той бе по-силният, тя — по-слабата. Това неравенство бе вградено в основата на любовта им. Неоправдано неравенство, несправедливо неравенство. Тя е по-слаба, защото е по-възрастна.
14
Когато беше на шестнайсет, седемнайсет години, Шантал много обичаше една метафора. Сама ли я бе измислила, чула ли я бе, чела ли, няма значение — тя искаше да бъде ухание на роза, да се разпръсква и покорява, да премине през всички мъже и чрез тях да обгърне цялата земя. Разпръскващо се ухание на роза — метафора на приключението. Тази метафора разцъфтя на прага на съзнателния й живот като романтично обещание за интимност, като покана за пътешествие през мъжете. Но тя не бе родена, за да си сменя любовниците, и смътната лирична мечта бързо замря в брака й, който се очертаваше като спокоен и щастлив.
Много по-късно, когато вече напуснала съпруга си, от няколко години живееше с Жан-Марк, двамата вечеряха навън на брега на морето върху дървена тераса над водата. Запазила е от тази вечер наситен спомен за белота — дъските, масите, столовете, покривките, всичко бе бяло, фенерите бяха боядисани в бяло и лампите излъчваха бяла светлина към лятното, все още не съвсем тъмно небе, където от бялата луна всичко наоколо също побеляваше. И така както се къпеше в бяло, тя изпита непоносима носталгия по Жан-Марк.
Носталгия? Как можеше да изпитва носталгия, след като той седеше срещу нея? Как е възможно да страдаш от отсъствието на човека до теб? (Жан-Марк би отговорил така: можеш да страдаш от носталгия в присъствието на любимия, ако предугаждаш бъдещето, от което любимият отсъства, ако смъртта на любимия вече невидимо присъства.)
През тези мигове на странна носталгия на морския бряг тя внезапно си спомни за мъртвото си дете и усети да я залива вълна от щастие. По-късно ще се ужаси от това чувство. Но човек не може да се съпротивлява на чувствата, те просто съществуват и не се поддават на цензура. Човек може да съжалява за някое свое действие, за произнесени думи, но не и за чувство, защото над него няма никаква власт. Споменът за мъртвия й син я изпълваше с щастие и тя можеше само да се запита какво означава това. Отговорът бе ясен: това означаваше, че присъствието й до Жан-Марк е абсолютно и че е абсолютно заради отсъствието на сина й. Бе щастлива, че синът й е мъртъв. Седнала срещу Жан-Марк, изпитваше желание да обяви това гласно, но не смееше. Не бе сигурна в реакцията му, боеше се да не я помисли за чудовище.