Останалите двама се хвърлиха отгоре му, налагайки го с юмруци и колена. През цялото време капитанът не преставаше да крещи предупредително:
— Доктора! Помнете доктора! И по-леко!
Думите му бяха толкова не на място, колкото и това, което наблюдаваше. Пациентът хвана китката на единия от нападателите, изви я надолу, като я огъна с едно-единствено движение, и мъжът изрева в агония. Китката му бе счупена.
Пациентът на Уошбърн сплете пръстите на ръцете си, вдигна ги и ги стовари като пневматичен чук върху адамовата ябълка на мъжа със счупената китка. Онзи се завъртя, преметна се и се свлече на палубата.
— Кау-са.
Шепотът отекна в ушите на пациента.
Четвъртият мъж отстъпи, гледайки ужасен маниака, който на свой ред просто стоеше и го наблюдаваше.
Всичко свърши. Трима от екипажа на Ламуш лежаха в безсъзнание, жестоко наказани за постъпката си. Беше крайно съмнително дали някой от тях щеше да е в състояние да слезе на дока в четири часа сутринта.
Думите на Ламуш, пропити с изумление и отврата, излизаха със заекване от устата му.
— Не знам откъде си дошъл, но ще се махнеш от тази лодка.
Мъжът без памет долови неволната ирония в думите на капитана.
„Аз също не знам откъде съм дошъл.“
— Не можеш да останеш повече тук — каза Джефри Уошбърн още като влезе в затъмнената стая. — Вярвах дълбоко, че мога да предотвратя всяко по-сериозно нападение срещу теб. Но не мога да те защитя сега, когато вече си направил белята.
— Те ме предизвикаха.
— Чак до такава степен? Счупена китка, изискваща хирургическа намеса, разкъсвания по гърлото на единия и по лицето и главата на другия. Сериозно мозъчно сътресение и кой знае какво увреждане на бъбрек. Няма да споменавам за удар в слабините, причинил страхотно подуване на тестисите. Мисля, че точната дума е жестокост.
— Можеше да съм жестоко убит и сега да съм мъртъв, ако всичко беше станало по-иначе. — Пациентът млъкна, но продължи отново, преди докторът да го е прекъснал. — Мисля, че трябва да си поговорим. Случиха се най-различни неща, още думи се появиха в главата ми.
— Е, да, но не можем. Няма време. Трябва да тръгнеш веднага. Подготвил съм всичко.
— Сега?
— Казах им, че си отишъл в селото най-вероятно за да се напиеш. Роднините им ще те търсят. Всеки що годе по-як брат, братовчед или баджанак; ще бъдат с ножове, куки и може би с една-две пушки. Не те ли намерят, ще се върнат тук. И няма да мирясат, докато не те открият.
— Заради побой, който не съм започнал аз?
— Защото си пребил трима от тях, които ще загубят надницата си поне за месец. И още нещо, доста по-важно.
— Какво е то?
— Наранената гордост. Идва някакъв чужденец и натрива мутрите не на един, а на цели трима уважавани рибари.
— Уважавани?!
— Във физическия смисъл на думата. Рибарите на Ламуш се славят като най-големите побойници по крайбрежието.
— Но това е смешно!
— Не и за тях. Става дума за честта им… А сега побързай и си събери нещата. Долу има една лодка за Марсилия. Капитанът се съгласи да те вземе и да те остави в морето, на половин миля северно от Ла Сиота.
Мъжът без памет пое дълбоко дъх.
— Значи е време! — изрече тихо.
— Време е — отговори Уошбърн. — Мисля, че знам какво ти е на ума. Чувство на безпомощност, носене по водата без кормило и ориентир. Бях твоето кормило, но вече няма да съм с теб — нищо не мога да направя по този въпрос. Но повярвай на думите ми, че не си безпомощен. Ще намериш своя път.
— Към Цюрих — добави пациентът.
— Към Цюрих — съгласи се докторът. — Ето тук съм увил в импрегнирано платно някои неща за теб. Омотай го около кръста си.
— Какво е това?
— Всичките пари, които имам — към две хиляди франка. Не е много, но ще ти помогне на първо време. И моя паспорт, в случай че ти послужи за нещо. Двамата сме горе-долу на една и съща възраст, а паспортът е от преди осем години. Хората се променят. Не позволявай никому да го разглежда внимателно. Давам ти го просто за да имаш някакъв официален документ.
— А ти какво ще правиш без него?
— Изобщо няма да ми е нужен, ако не ми се обадиш.
— Ти си страхотен човек!
— Мисля, че и ти също… Поне доколкото те познавам. Но не зная какъв си бил. Не мога да се доверя на другия човек. Бих желал, но няма начин.
Мъжът се облегна на перилата, вгледан в отдалечаващите се светлини на Пор Ноар. Рибарската лодка се устремяваше в мрака така, както и той се бе гмурнал в мрака преди повече от пет месеца.