Така както се гмуркаше в мрака сега.
3.
Френският бряг тънеше в пълен мрак. Само лъчите на залязващата луна очертаваха скалистия бряг. До сушата имаше около два километра. Рибарската лодка пърпореше приглушено, застанала неподвижно сред вълните на прилива. Капитанът посочи нататък.
— Между онези два скалисти носа има нещо като малък плаж. Не е далеч. Ще стигнеш дотам, ако плуваш все надясно. Мога да вляза навътре още сто, сто и двайсет метра, не повече. Но за минута-две.
— Правиш повече, отколкото очаквах. Благодаря ти!
— Няма нужда. Плащам си дълговете.
— Чрез мен?
— Ами да. След оная отвратителна нощ преди пет месеца докторът в Пор Ноар закърпи трима от моя екипаж. Не мисли, че беше единственият, изваден от морето.
— Бурята? Ти познаваш ли ме?
— Лежеше на масата бял като тебешир. Но не те знам и не искам да те знам. Тогава нямах нито пари, нито улов. Докторът каза, че мога да му платя, когато си оправя положението. Ти си моята такса.
— Трябват ми документи — каза мъжът, усещайки, че капитанът няма нищо против да му помогне. — Да ми се подправи един паспорт.
— Защо се обръщаш към мен? — попита капитанът. — Обещах да откарам нещо на брега, на север от Ла Сиота. Това е всичко.
— Не би поел ангажимент, ако не можеш да направиш и други неща.
— Няма да те закарам до Марсилия. Няма да рискувам с патрулиращите катери. Сюрте имат бригади навсякъде по пристанищата. А хората им за борба с наркотиците са направо маниаци. Или им плащаш, или отиваш зад решетките за двайсет години.
— Което значи, че мога да се сдобия с документи в Марсилия. И че ти ще ми помогнеш.
— Не съм казал подобно нещо.
— Каза го. Имам нужда от услуга и тази услуга е на мястото, където ти няма да ме закараш, но, така или иначе, тя е там. И ти го каза.
— Казах какво?
— Че ще говориш с мен в Марсилия, ако успея да се добера дотам без теб. Само ми кажи къде.
Капитанът на рибарската лодка млъкна, изучавайки лицето на пациента. Не му беше лесно да се реши, но накрая го направи.
— Има едно кафене на Рю Саразен, южно от Старото пристанище, Le Bouc de mer. Ще бъда там довечера между девет и единайсет. Ще ти трябват пари, включително и за предплата.
— Колко?
— Това ще се уреди между теб и човека, с когото ще говориш.
— Трябва да имам някаква представа.
— Ще ти излезе по-евтино, ако разполагаш с разрешително за работа. Иначе ще трябва да се краде отнякъде.
— Казах ти. Имам.
Капитанът повдигна рамене.
— Петнайсет стотарки, две хиляди франка. Губим ли си времето?
Пациентът помисли за промазания пакет, овързан около кръста му. Щеше да остане без пари в Марсилия, но фалшивият паспорт му беше крайно необходим. Паспорт за Цюрих.
— Съгласен съм. — Каза го, без сам да знае защо е толкова уверен. — Тогава довечера.
Капитанът хвърли поглед към слабо осветената брегова линия.
— Не можем да влезем там, вътре. Оттук нататък ще се оправяш сам. И запомни — ако не се срещнем в Марсилия, ти никога не си ме виждал, нито пък аз теб. От моя екипаж също никой никога не те е виждал.
— Ще дойда. Le Bouc de mer, Рю Саразен, южно от Старото пристанище.
— С божията помощ! — каза шкиперът, давайки знак на моряка на кормилото; боботенето на моторите на лодката се усили. — Между другото, клиентелата на Le Bouc не е привикнала към парижкия диалект. На твое място щях малко да го позагрубя.
— Благодаря за съвета — каза пациентът, докато прехвърляше краката си през борда и се потапяше във водата. Държеше торбата си над повърхността и махаше с крака, за да не потъне. — Ще се видим довечера — добави високо, като погледна гърба на тъмния корпус на лодката.
Там нямаше никой. Капитанът се беше отдръпнал от рейлинга. Единствените звуци бяха плискането на вълните по дървената повърхност и приглушеният шум на моторите.
Сега си сам!
Той потрепера и се потопи в студената вода. Насочи тялото си по посока към брега, без да забравя да поглежда надясно, за да се ориентира по купчината скали. Ако капитанът беше прав, течението трябваше да го отнесе към невидимия плаж.
Така и стана; той усети как подводното течение забива изтръпналите му крака в пясъка, правейки последните трийсетина метра най-трудни. Важното беше, че брезентовата торба, която все още се държеше над разбиващите се вълни, бе сравнително суха.
Няколко минути по-късно той вече седеше на една обрасла с трева дюна. Високите растящи на туфи бурени се поклащаха ведно с бриза откъм морето; първите лъчи на утрото розовееха на нощното небе. Слънцето щеше да се покаже след не повече от час и той трябваше да тръгне заедно с него.