Отвори торбата и извади чифт ботуши, дебели чорапи, панталон с навити крачоли и груба дънкова риза. Някога в миналото си се беше научил да опакова вещи, пестейки пространство — в торбата имаше много повече неща, отколкото човек можеше да си представи. Къде го беше научил това? Защо? Въпросите не спираха.
Той се изправи и свали шортите, които беше взел от Уошбърн. Просна ги върху тревата да се сушат — не можеше да оставя нищо след себе си. След това си махна фланелката и направи същото и с нея.
Докато стоеше гол на дюната, почувства странно задоволство, примесено с неясна болка в средата на стомаха. Болката беше страх, знаеше го. Разбираше също така и задоволството.
Беше издържал първия си тест. Беше се доверил на инстинкта си и знаеше какво да каже и как да отвърне. Преди час нямаше непосредствена цел, съзнавайки само, че крайната е Цюрих. Но също така разбираше, че трябва да се минават граници и да се задоволяват очи на официални лица. Осемгодишният паспорт толкова очевидно не беше негов, че и най-тъпият емиграционен чиновник щеше да отбележи този факт. Дори да успееше да се добере до Швейцария, след това щеше да му се наложи и да излезе оттам. А с всяко негово движение възможността да го задържат се увеличаваше. Не можеше да си го позволи. Не сега, не преди да узнае нещо повече. Отговорите бяха в Цюрих, а той трябваше да пътува свободно и се надяваше, че капитанът на рибарската лодка ще направи това възможно.
Не си безпомощен. Ще намериш своя път.
Преди края на деня трябваше да се свърже с професионалист, който да преобрази паспорта на Уошбърн, напълно годен за пътуване. Това беше първата конкретна стъпка, но преди да я предприеме, трябваше да се замисли по въпроса за парите. Двете хиляди франка от доктора бяха съвършено недостатъчни; едва ли щяха да стигнат и за паспорта. А и каква работа му вършеше документ за пътуване, без средства да го осъществи. Пари. Трябваше да намери пари. Налагаше се да помисли за това.
Той изтръска дрехите, които извади от торбата, облече ги и напъха краката си в ботушите. След това полегна на пясъка, взирайки се в небето, което постепенно просветляваше. Денят се раждаше, той също.
Разхождаше се по тесните улички на Ла Сиота, влизаше в магазините по-скоро за да се поразговори с продавачите, отколкото за друго. Усещането, че е част от човешкия поток, а не някакво измъкнато от морето изкопаемо, беше ново и необикновено. Спомни си съвета на капитана и се постара френският му да е по-гърлен, което пък го правеше обикновен пътешественик, скитащ се из града.
Парите!
В Ла Сиота имаше район, където явно пазаруваше по-заможна клиентела. Магазините бяха по-чисти, цените по-високи, рибата по-прясна и месото далеч по-хубаво от останалата търговска част. Даже зеленчуците бяха излъскани, а имаше и екзотични плодове, внесени от Северна Африка и от Средния изток. Тази част на града представляваше смесица от Париж или Ница в атмосферата на средната класа от крайбрежието. Малко кафене с калдъръмена пътека до входа стоеше отделно от другите магазини в края на добре гледана морава.
Парите!
Той влезе в една месарница с ясното съзнание, че впечатлението на собственика от него не е положително и че погледът му не е никак дружелюбен. Месарят обслужваше съпружеска двойка на средна възраст, по чиито маниери и начин на говорене личеше, че са прислужници в някое от тукашните имения. Бяха педантични, лаконични и взискателни.
— Миналата седмица свежестта на месото беше под всякаква критика — каза жената. — Погрижи се този път или ще бъда принудена да го поръчвам от Марсилия.
— Да — прибави съпругът, — а миналата вечер маркизът ми спомена, че агнешките флейки са прекалено тънки. Повтарям ти — точно три сантиметра.
Месарят въздъхна и вдигна рамене, мънкайки какви ли не извинения и уверения, че това повече няма да се повтори. Жената се обърна към съпруга си и вече с не чак толкова заповеднически тон каза:
— Изчакай да ти ги опакова и ги сложи в колата. Аз отивам в магазина за зеленчуци. Ще те чакам там.
— Разбира се, скъпа.
Жената излезе. В походката й напираше желание да измисля все нови и нови поводи за скандали. В мига, в който тя напусна месарницата, съпругът й се обърна към собственика със съвършено различна физиономия. Арогантността бе заменена с усмивка.
— Един от обичайните ти дни, а, Марсел? — изрече и извади пакет цигари от джоба си.
— Виждали сме и по-добри, и по-лоши. А флейките наистина ли бяха тънки?
— О, господи, не. Той кога ли е бил в състояние да забележи. Но жена ми се чувства по-добре, ако се оплаква, и ти много добре го знаеш.