— Mére du Christ!3
— Qui est ce?4…
— Silence!5
Маркиз Дьо Шамбо се претърколи по голото тяло на русата жена и рухна през ръба на леглото на пода. Беше досущ като персонаж от комична опера, все още с кремава риза и завързана съвсем намясто вратовръзка. На краката му имаше чорапи, дълги до коленете чорапи, но това всъщност беше цялото му облекло. Жената сграбчи завивките, правейки всичко възможно да разсее конфузното положение.
Командите на пациента бяха ясни и кратки:
— Нито звук! Никой няма да пострада, ако правите каквото ви казвам.
— Жена ми ви е наела! — изкрещя Шамбо. Езикът му се плетеше, а очите му с мъка се фокусираха. — Аз ще ви платя повече.
— Това е само началото — отговори пациентът на доктор Уошбърн. — Свалете си ризата и вратовръзката. И чорапите. — После съзря блестящата златна верижка около китката на маркиза. — И часовника.
Няколко минути по-късно преобразяването беше пълно. Костюмът на маркиза не му прилягаше идеално, но никой не можеше да отрече качеството на ушитите по поръчка дрехи. А и часовникът беше Жерар-Пережо, а портмонето на Шамбо съдържаше над трийсет хиляди франка — монограмът на маркиза и фамилният герб бяха изработени от масивно сребро.
— За бога, дайте ми вашите дрехи! — каза маркизът. Сериозността на положението явно взе връх над алкохолното му опиянение.
— Съжалявам, но не мога да го направя — отговори нашественикът, прибирайки и своите, и дрехите на русата жена.
— Не можете да вземете и моите! — извика тя.
— Казах ви да не вдигате шум!
— Добре, добре — продължи жената, — но вие не можете…
— Мога! — Пациентът огледа стаята; на писалището до прозореца имаше телефон. Отиде до него и изскубна кабела. — Сега никой няма да ви безпокои — добави, грабвайки торбата си.
— Това няма да ви се размине! Няма да се измъкнете толкова лесно! Полицията ще ви открие.
— Полицията ли? — попита нашественикът. — Мислите ли, че наистина ще извикате полиция? Ще е необходим официален рапорт, описание на обстоятелствата. Не съм сигурен, че идеята ви е толкова добра. Струва ми се, че ще е по-добре да изчакате прислужника да ви прибере малко по-късно следобед. Чух го да казва, че обикновено ви крепи по стълбите за пред маркизата. Всичко съвпада и затова искрено вярвам, че ще направите точно така. Както съм сигурен, че ще измислите нещо по-добро, за да оправдаете това, което всъщност се случи. Няма да ви досаждам със съвети.
Непознатият крадец напусна стаята, затваряйки разбитата врата зад себе си.
Ти не си безпомощен. Ти ще намериш своя път.
Засега успяваше и това малко го плашеше. Какво бе казал Уошбърн? Че способностите и уменията му ще се възвърнат… Но не мисля, че някога ще можеш да ги свържеш с нещо от миналото си. Миналото! Какво беше това минало, свързано с уменията, които беше демонстрирал през последните двайсет и четири часа? Къде се бе научил да парализира и осакатява противниците си с крака и пръсти, превърнали се в чукове? Откъде знаеше къде точно да насочи ударите? Кой го бе учил да намира общ език с криминални типове, да ги провокира и да изтръгва неохотни признания? Как успяваше да се ориентира по бегли впечатления, като при това вярваше, че инстинктите му го насочват правилно? Откъде се бе научил да извлича ценна информация от обикновен разговор в някакъв си месарски магазин? Най-изненадващото беше решението му да извърши престъпление. Боже мой, как бе могъл!
Колкото повече се бориш с това и колкото повече се разпъваш на кръст, толкова по-зле ще е.
Той се съсредоточи върху пътя и върху махагоновото табло на ягуара на маркиз Дьо Шамбо. Наборът от уреди върху него не му беше добре познат. Значи в миналото му не влизаха подробни познания за такъв вид коли. Според него това трябваше да означава нещо.
След по-малко от час прекоси мост над голям канал и разбра, че е стигнал Марсилия. Малки квадратни къщи от камък, изникнали сякаш от морето, тесни улици и навсякъде стени — предградията на Старото пристанище. Познаваше го и въпреки това не го познаваше. В далечината, на фона на един от околните хълмове, лежеше силуетът на огромна катедрала със статуя на Девата, очертаваща се отчетливо върху камбанарията. Нотр Дам дьо ла Гард. Името изплува в съзнанието му. Беше я виждал преди и все пак не я беше виждал.
О, боже! Спри това!
Няколко минути по-късно беше в пулсиращия център на града на оживената Рю Канебиер — непрекъсната редица от скъпи магазини. Лъчите на следобедното слънце се отразяваха в кафеникавите стъкла на витрините от двете страни. Навсякъде имаше огромни кафенета, построени от големи дялани камъни. Той зави наляво към пристанището и мина покрай складове, малки фабрики и заградени пространства с приготвени за транспортиране към витрините на Сент Етиен, Лион и Париж коли. И към разни точки на юг от Средиземно море.