— Тук е Цюрих — отговори любезният мъж, вдигайки рамене. — Вие сте винаги изключително щедър, хер Борн.
Докато вървеше след пиколото към асансьора, някои неща вече му бяха ясни. Имаше си име и разбираше защо администраторът на „Карийон дю Лак“ толкова лесно се сети за него. Имаше също държава и град, и фирма, за която работеше — беше работил по някакъв начин. И при всяко негово идване в Цюрих са правени известни приготовления, които да го предпазят от нещо неочаквано или от нежелани посетители. Точно това не можеше да разбере. Ако някой се предпазва от нещо, или го прави старателно, или въобще не си дава труд да го прави, какви бяха реалните предимства на подобен процес на наблюдение, който беше толкова несигурен и толкова незащитен от пробив? Това го учуди, но не особено, защото беше от второстепенно значение, без голяма стойност. Като че дете играе на криеница. Къде съм? Намери ме. Аз ще кажа нещо на висок глас и ти ще се ориентираш.
Не беше професионално. Ако през последните четирийсет и осем часа научи нещо за себе си, то беше, че е професионалист. Нямаше понятие в какво, но положението му не подлежеше на разискване.
Гласът на телефонистката в Ню Йорк заглъхваше от време на време. Но заключението й беше вбесяващо ясно. И окончателно.
— Такава компания не е регистрирана при нас, сър. Проверих и последните списъци, а и частните телефони. Няма „Тредстоун“ Корпорейшън — даже нищо подобно на „Тредстоун“ с цифри след името.
— Да не би да са написани съкратено…
— Няма компания с такова име, сър. Повтарям ви, ако имате първото или второто име или поне характера на бизнеса, с който се занимава, бих могла да ви помогна с нещо.
— Нямам. Само името, „Тредстоун Седемдесет и едно“, Ню Йорк Сити.
— Това е необичайно име, сър. Сигурна съм, че ако го имаше в нашите списъци, щях да го намеря. Съжалявам.
— Много ви благодаря. Извинете за затруднението — каза Дж. Борн и затвори. Нямаше смисъл да продължава. Името беше някакъв код, думи, позволяващи на онзи, който се обажда, да получи достъп до не толкова леснодостъпния гост на хотела. Тези думи биха могли да послужат на всеки независимо откъде се обажда. Ето защо използването на името Ню Йорк беше безсмислено. Според телефонистката на пет хиляди мили оттук беше точно така.
Пациентът отиде към бюрото, където беше оставил портфейла „Луи Вютон“ и „Сейко“ хронометъра. Пъхна портфейла в джоба си, а часовника на ръката си, хвърли поглед в огледалото и изрече тихо:
— Ти си Дж. Борн, гражданин на Съединените щати, жител на Ню Йорк и е напълно възможно числата „нула — седем — седемнайсет — двайсет — нула — четиринайсет — двайсет и шест — нула“ да се окажат най-важното нещо в живота му.
Слънцето грееше ярко. Лъчите му се процеждаха през короните на дърветата по елегантната Банхофщрасе, отразяваха се от витрините на магазините и образуваха сенчести петна, където вирееха най-големите банки в света. Беше улица, където солидността и парите, сигурността и арогантността, традицията и полъхът на фриволността съществуваха съвместно. Пациентът на д-р Уошбърн беше вървял по нейните павета и преди.
Той се разходи по Бюрклиплац, площада, излизащ от Цюрихщрасе с неговите многобройни пристанища покрай брега, отделени едно от друго с градини, които пред лятната жега се превръщаха в избуяли цветни кръгове. Можеше да нарисува всичко това в съзнанието си; появяваха се образи. Но никакви мисли, никакви спомени.
Върна се отново на Банхофщрасе. Инстинктът му подсказваше, че Гемайншафтбанк е следващата сграда от бял камък. При предишната му разходка по улицата тя оставаше от другата страна. Беше я отминал напълно съзнателно. Приближи тежките стъклени врати и побутна средната част. Дясното крило се отвори с лекота и той вече се намираше на партерния етаж, облицован с кафяв мрамор. Беше стоял тук и преди, но образът в съзнанието му не беше толкова силен като останалите. Имаше неприятното усещане, че трябваше да се държи настрана от Гемайншафт.
Но сега нямаше как да го избегне.
— Puis-je vous aider, monsieur?10 — мъжът, който му зададе въпроса, беше облечен във фрак. Червеното цвете в бутониерата му бе символ на пълномощия. Това, че въпросът беше зададен на френски, се обясняваше от облеклото на клиента. Всички, дори най-нисшите обслужващи гномове в Цюрих, бяха наблюдателни.
— Имам да обсъждам личен и поверителен бизнес — отговори Дж. Борн на английски, леко учуден от думите, които изговори с такава лекота. Причината да използва английски език бяха две: искаше да види физиономията на гнома, като разбере, че е сгрешил, втората и по-важната беше, че не искаше нищо от това, което каже през следващия един час, да бъде разбрано неправилно.