— Вашият подпис, моля. Пет ще свършат работа, не повече.
— Не разбирам защо. Нали преди малко го направих.
— И то много успешно. Проверката го потвърди.
— Тогава защо пак?
— Един подпис може да се упражнява до такава степен, че едно изписване да е съвсем приемливо. Но ако не е автентичен, в следващите опити ще се проявят незабележими флуктуации. Графологичният скенер ще ги улови незабавно; но аз съм уверен, че това не ви безпокои. — Апфел се усмихна, докато подаваше химикалката през бюрото. — Откровено казано, мен също, но Кьониг настоява.
— Той е предпазлив човек — каза пациентът, взе химикалката и започна да пише. Беше на четвъртата група цифри, когато банкерът го спря.
— Достатъчно; по-нататък наистина е загуба на време. — Апфел се пресегна за папката. — От Потвърждението казаха, че във вашия случай даже не е необходимо да попълвате до края. След като получим резултата, веднага ще отворим сметката. — Той пъхна листа в процепа на металната каса на бюрото и натисна бутон. Една лампа премигна ярко и угасна. — Това прехвърля подписите директно към скенера — продължи банкерът. — Който, разбира се, е програмиран. Още веднъж ви казвам откровено, всичко това изглежда малко глупаво. Никой, запознат с нашите осигуровки, не би изисквал на негово място допълнителни подписи.
— Защо не? Ако човек стигне чак дотук, защо да не се пробва?
— Към този офис има само един вход и респективно само един изход. Сигурен съм, че чухте как се заключва вратата в чакалнята.
— Видях и плетеницата от проводници в стъклото — добави пациентът.
— Значи разбирате какво искам да кажа. Всеки самозванец ще бъде хванат в капан.
— Представете си, че е въоръжен?
— Вие не сте.
— Никой не ме претърси.
— Асансьорът е извършил тази полезна работа. От четири различни ъгъла. Ако бяхте въоръжен, машината щеше да спре между първия и втория етаж.
— Предвидили сте всичко.
— Вършим си работата.
Телефонът иззвъня. Апфел вдигна слушалката.
— Да?… Влезте. — Банкерът погледна клиента си. — Данните на вашата сметка са тук.
— Това се казва експедитивност.
— Хер Кьониг я е подписал преди няколко минути. Той просто чакаше резултата от скенера. — Апфел отвори чекмедже и извади връзка ключове. — Сигурен съм, че е разочарован. Беше абсолютно уверен, че нещо не е наред.
Стоманената врата се отвори и банкерът влезе с черен метален контейнер. Постави го на бюрото до една полица с бутилка перие и две чаши.
— Приятно ли прекарвате в Цюрих? — попита той, явно за да запълни мълчанието.
— Да, доста. Стаята ми е с изглед към езерото. Гледката е хубава, много тиха, спокойна.
— Прекрасно — каза Апфел, наливайки чаша перие за клиента си. Хер Кьониг излезе. Вратата се затвори и банкерът се върна към работата си.
— Вашата сметка, сър — каза той, подбирайки един ключ от връзката. — Мога ли да отключа сейфа или предпочитате да го направите сам?
— Продължавайте. Отворете го.
Банкерът го погледна.
— Казах да отключа, не да отворя. Това нито е моя привилегия, нито мога да поема отговорността.
— Защо?
— В случай че вашата самоличност е отбелязана, в работата ми не влиза да съм осведомен кой сте.
— Ами ако поискам да прехвърля бизнеса си? Да прехвърля пари или да ги изпратя някому?
— Това може да се уреди само с вашия подпис в цифри върху нареждане за изтегляне на парите.
— Или да ги прехвърля в друга банка — извън Швейцария? За свое лично ползване.
— Тогава ще е необходимо име. При тези обстоятелства ще бъде моя привилегия, както и отговорност да знам вашата самоличност.
— Отворете го.
Служителят го направи. Пациентът на д-р Уошбърн пое дълбоко въздух и остра болка прониза стомаха му. Апфел извади няколко изписани листа, подвързани в папка с нестандартен размер. Очите му на банкер пробягаха по дясната колона в горната страница, банкерското изражение на лицето му остана непроменено, но не съвсем. Долната му устна се издаде леко напред, почти незабележимо увеличавайки ъгълчето на устата му. Той се наведе напред и подаде страниците на притежателя им.
След фирмения знак на Гемайншафт напечатаните на машина думи бяха на английски, очевидно на езика на клиента:
Сметка: нула — седем — седемнайсет — двайсет — нула — четиринайсет — двайсет и шест — нула.
Име: Тайна според официални инструкции на притежателя: Съхранява се запечатано отделно.
Текущи фондове на депозит… 11 850 000 франка.
Пациентът издиша бавно, взирайки се в буквите. Мислеше, че е подготвен за всякакви изненади. Това беше по-страшно от всичко, което беше изпитал през последните пет месеца. По груба сметка сумата надхвърляше четири милиона щатски долара.
$ 4 000 000,00!
Как? Защо?
Контролирайки започващото треперене на ръцете, той разлисти разписките. Бяха много, сумите необичайни, нито една по-малка от 300 000 франка. Депозитите влизаха на всеки пет до осем седмици от двайсет и три месеца насам. Той стигна до разписката на дъното, първата. Беше трансфер от банка в Сингапур и най-голямата единична вноска. Два милиона и седемстотин хиляди малайзийски долара, обърнати в 5 175 000 швейцарски франка.
Под последната разписка видя ръба на отделен плик, доста по-малък от самата страница. Вдигна хартията. Пликът беше обрамчен с черна лента, отгоре имаше напечатани думи.
Самоличност: Тайна на притежателя.
Съгласно ограниченията: Достъп — регистриран служител, „Тредстоун Седемдесет и едно“.
Приносител ще представи писмени инструкции от притежателя. Подлежи на проверка.