Осем минути по-късно излезе с четири кафяви платнища и шест широки брезентови ленти с метални катарами. В джобовете на якето му имаше две обикновени сигнални ракети. Просто преди малко си лежаха на щанда в магазина и приличаха на нещо друго, като провокираха незапомнени образи от времето, когато значението и целта им са били ясни. Имаха и нещо общо с гнева. Той преметна всичко това през лявото си рамо и се запъти уморено към Седемдесет и първа. Хамелеонът се отправяше към джунглата, джунгла, гъста като тази в забравения Там Куан.
Беше 10,48, когато стигна до ъгъла на улицата с три платна, пазеща в себе си тайните на „Тредстоун Седемдесет и едно“. Той се връщаше към началото — неговото начало — и страхът, който изпитваше, не беше страх от физическа заплаха. Беше подготвен за това, всеки мускул, всеки нерв бяха готови; коленете и краката му, ръцете и лактите се бяха превърнали в оръжия, а очите — в сигнални системи, които щяха да подадат импулс за действие на тези оръжия. Корените на този страх се намираха много по-дълбоко. Всеки момент той щеше да влезе в мястото на раждането си и се страхуваше от това, което можеше да намери там — от това, което можеше да си спомни.
Стига! Клопката е всичко. Каин означава Чарли, а Делта означава Каин!
Уличното движение беше намаляло значително, върховият час — преминал и улицата бе притихнала в утрото. И сега имаше пешеходци, но те вече не бързаха; покрай фургона на фирмата се плъзгаха лениво коли, нервните клаксони бяха вече заменени от недоволни гримаси. Джейсън пресече на светофара и се озова от страната на къщата; широката и висока постройка от дялан кафяв камък се намираше на петдесет метра по-надолу. Платнищата и вървите бяха на мястото си, вече умореният и с бавна походка работник тръгна към мястото, на една крачка зад една добре облечена съпружеска двойка.
Стигна до стъпалата от бетон точно когато двама мускулести мъже — единият черен, а другият бял — изнасяха през вратата покрита арфа. Борн спря и извика на диалект, заваляйки думите:
— Ей! Къде е Дъган?
— Ти ’де си мислиш, че е? — отвърна белият, обръщайки глава. — Седи си на шибания стол.
— И хич няма намерение да ’дигне нещо по-тежко от папка, човече — добави черният. — Той е служител, нали тъй, Джоуи?
— Той е тюфлек. Ти к’во търсиш тук?
— Шумак ме праща — обясни Джейсън. — Каза, че му е нужен още един човек тук и че тези боклуци ви трябвали. Да ги донеса.
— Мърей е голяма работа! — засмя се черният. — Ти нов ли си, човече? Не съм те виждал преди. От бранша ли си?
— Аха.
— Занеси този боклук на служителя — изръмжа Джоуи, оглеждайки стълбите, — той ще го дислоцира, как ти се струва това, Пит? Дислоцира, харесва ли ти?
— Страхотно, Джоуи. Ти си същински речник.
Борн мина покрай слизащите товарачи, изкачи се по червеникавокафявите стълби и влезе през вратата. Вътре видя витата вътрешна стълба и дългия тесен коридор, водещ към вратата на десет метра от него. Беше изкачвал тази стълба хиляди пъти и още толкова беше минавал по коридора. Беше се върнал. Завладя го непреодолим ужас. Втренчи се в тъмния тесен коридор. В дъното лежаха слънчеви отблясъци — светлината, нахлуваща от двата френски прозореца. Приближаваше се към стаята, където се беше родил Каин. Онази стая. Той хвана здраво вървите на рамото си и се опита да спре треперенето.
Мари се наведе напред от задната седалка на бронираната правителствена кола и вдигна бинокъла до очите си. Нещо се беше случило, не знаеше точно какво, но можеше да предположи. Преди няколко минути край стълбите на кафявата къща бе минал нисък набит мъж и бе забавил крачка, подминавайки генерала. Явно, за да му каже нещо. След това мъжът бе продължил надолу по улицата, а Крофорд го беше последвал.
Конклин бе открит.
Но това едва ли бе много в случай, че генералът бе казал истината. Наемни убийци, които не познаваха работодателя си и които самият работодател не познаваше. Наети да убият един човек… по погрешка! О, господи, колко ги мразеше всичките! Безмозъчни и тъпи хора! Които си играеха с живота на други и нищо не знаеха, а си въобразяваха, че знаят всичко.
Не бяха пожелали да го изслушат! Изобщо не искаха да чуят и дума. И чак когато стана прекалено късно, и чак след безкрайни уговорки и оправдания се заеха да направят необходимото. Покварата им бе плод на заслепението, а лъжите — на ината и страха да не изпаднат в неловко положение. Не закачайте могъщите; философията на напалма.
Мари фокусира бинокъла. Към стълбите приближаваше човек на Белкинс с преметнати върви и платнища през рамо. Вървеше зад възрастна двойка, явно излезли на разходка, обитатели на някоя от близките къщи. Мъжът с военното яке и черната плетена шапка спря; заговори с двама от товарачите, които изнасяха през вратата голям триъгълен предмет.