— Остави тия боклуци, няма да ти трябват. Качвай се на най-горния етаж и почвай с единичните дървении. И не се претоварвай, щото не ща да си имам неприятности с профсъюзите.
Борн излезе от стаята, мина по коридора и се изкачи по тесните стълби на втория етаж. Като че ли някаква хипнотизираща сила, неподвластна на волята му, го привличаше. Привличаше го една друга стая високо в къщата от кафяв камък, стая, съчетала в себе си удобството на самотата и отчуждението на самотността. Площадката на най-горния етаж бе мрачна, не светеха никакви лампи и от никакъв прозорец не проникваше дневна светлина. Той стигна догоре и замръзна за момент в тишината. Коя стая беше? Имаше три врати, две от лявата страна на коридора и една от дясната. Тя беше; ето тук идваха мислите в мрака… спомени, които го измъчваха и му причиняваха болка. Слънце, смърдяща река и джунглата… свистящи машини в небето, спускащи се надолу с писък. О, господи, боли!
Постави ръката си върху дръжката, натисна я и отвори. Мрак, но не пълен. В далечния край на стаята имаше малък прозорец, закрит с черни транспаранти, но не изцяло. Виждаше се тънък лъч слънчева светлина, толкова тънък, че едвам се промъкваше дотам, където тъмнееше первазът. Тръгна към него, към тънкия лъч светлина.
Дращене! Дращене в мрака! Той се извърна, обезпокоен, че сетивата му погаждат такива номера. Но не беше номер! Във въздуха проблесна нещо с диамантен блясък, светлината се отрази в стомана.
Към лицето му се стрелна нож.
— Имам огромното желание да ви видя като труп, заради това, което направихте — каза Мари, гледайки Конклин в упор. — И това, че го осъзнавам, ме изпълва с ужас.
— Тогава няма какво да ви кажа — отвърна човекът от ЦРУ и закуцука през стаята към генерала. — Могли сте да вземете и други решения — и той, и вие.
— Така ли? А откъде трябваше да започне той? Когато онези хора се опитаха да го убият в Марсилия ли? На Рю Саразен. Или когато го преследваха в Цюрих? Или когато стреляха по него в Париж? И през цялото време той не знаеше нищо. Какво трябваше да направи?
— Да се покаже! Да се покаже, по дяволите!
— Нали го стори. И тогава вие пък се опитахте да го убиете.
— Били сте с него! Били сте там. Вие имате памет.
— Дори да предположим, че знаех при кого да отида, щяхте ли да ме изслушате?
Конклин отвърна на погледа й.
— Не знам — отговори и прекъсна контакта помежду им, като се обърна към Крофорд. — Какво става?
— От Вашингтон ще ми отговорят след десет минути.
— Но какво става?
— Не знам дали ще ти е толкова драго да го чуеш. Превишаване на правата на Бюрото, строго прилагане на законите на самоуправление. Трябва да се вземе решение.
— Исусе!
— Виж! — Военният внезапно се наведе и погледна през прозореца. — Фургонът си тръгва.
— Някой се е намесил — каза Конклин.
— Кой?
— Сега ще разбера. — Конклин закуцука към телефона, разрови някакви листа с набързо записани върху тях телефонни номера. Избра един и го набра. — Дайте ми Шумак, ако обичате… Шумак? Конклин е на телефона, от ЦРУ. От кого получихте нареждане?
Гласът на диспечера се чуваше почти в половината стая.
— Какво нареждане? Махайте ми се от главата! Ние сме се захванали с тази работа и ще я свършим! Честно казано, мисля, че сте един досадник…
Конклин тресна слушалката.
— Господи…о, господи! — Ръката му потрепери. Вдигна отново и избра друг номер — погледът му се премести на друго листче хартия. — Петросели. Рекламации — изкомандва. — Петросели ли е? Пак съм аз, Конклин.
— Прекъсна преди малко. Какво става?
— Сега не мога да ви обясня. Слушайте ме. Става въпрос за разпореждането на Агенцията. Кой го е подписал?
— Какво искате да кажете с това „кой го е подписал“? Шефът, който винаги ги подписва. Макгивърн.
Конклин побледня.
— Точно от това се страхувах — прошепна, докато връщаше бавно слушалката на мястото й. Обърна се към Крофорд, главата му трепереше, като заговори: — Нареждането за Всестранни услуги е било подписано от един, който се пенсионира преди две седмици.
— Карлос…
— О, боже! — изпищя Мари. — Онзи с платнищата и вървите! Наклонът на главата му, врата. Наклонен надясно. Това беше той! Винаги си държи главата отпусната надясно, когато го боли. Това беше Джейсън! Той влезе вътре.
Александър Конклин се извърна към прозореца и впери поглед в черната лакирана врата от другата страна на улицата. Тя беше затворена.
Ръката! Кожата… Тъмните очи в тънката ивица светлина. Карлос!
Борн отметна глава назад, но наточеното като бръснач острие на ножа поряза плътта под брадичката му и по ръката, която държеше ножа, потече кръв. Той изхвърли рязко десния си крак и уцели нападателя в коляното, а сетне се извъртя и удари с левия сгъвката на хълбока му. Карлос отскочи и острието отново проблесна в мрака, този път насочено право към стомаха му. Джейсън се изтласка от земята, кръстоса китките си и отблъсна ръката, продължение на дръжката на ножа. Сви пръстите си, вдигна рамене и притисна кървящия си врат, и стрелна диагонално ръката си. Ножът сряза якето му точно до гърдите, Борн изви ръката на Карлос, усука китката му и заби рамото си в тялото на убиеца. Той загуби равновесие, хвърли се встрани, но ръката му почти изскочи от ставата.