Номерът мина. Дочу бавни предпазливи стъпки; преди малко убиецът се бе приютил на площадката на първия етаж. Стъпките приближаваха и ставаха все по-ясни, на стената се появи сянка. Сега. Борн изскочи от скривалището си и даде четири поредни изстрела към фигурата на стълбището. Дупки от куршуми и бликаща кръв се появиха диагонално върху яката на дрехата му. Убиецът се извърна, изрева от ярост и болка, тялото му се огъна и се затъркаля по стълбите, докато накрая спря, проснато с лице нагоре върху последните три стъпала. В ръцете му имаше автомат с каишка и патрондаш.
Сега. Джейсън дотича до ръба на площадката, като се придържаше за парапета, опитвайки се да запази остатъците от равновесието си. Не биваше да пропуска момента, защото можеше да не настъпи втори такъв. Ако трябваше да стигне до първия етаж, то сега бе моментът, непосредствено след смъртта на войника. Борн разбра, че е войник, още докато се навеждаше над мъртвото тяло; не беше Карлос. Мъжът беше висок, със светла, почти бяла кожа, със скандинавски черти, в краен случай северноевропейски, но в никакъв случай латиноамерикански.
Джейсън закрачи по коридора на първия етаж и затърси сенките из него, като се подпираше на стените. Спря и се ослуша. В далечината се чу остро чегъртане и кратко пропукване. Някъде отдолу. Знаеше какво трябва да направи сега. Убиецът се намираше на приземния етаж. И звуците не бяха целенасочена измама; не бяха достатъчно силни и продължителни, за да означават клопка. Карлос бе ранен — смазаното коляно или счупената китка можеха да го дезориентират дотолкова, че да се блъсне в някоя мебел или да закачи стената с оръжието в ръката си при моментна загуба на равновесие. Както при Борн. Точно това му бе необходимо да установи.
Джейсън се хвърли на колене и запълзя обратно към стълбите, към трупа, проснат на стъпалата. Трябваше да спре за момент; губеше сили и кръв. Опита се да пристегне плътта на гърлото си и да притисне раната на гърдите, въобще да направи нещо, за да спре кръвотечението. Беше безполезно; за да остане жив, трябваше да се измъкне от къщата от кафяв камък, далеч от рожденото място на Каин. Мястото, където Каин беше роден. Джейсън Борн… в съчетанието нямаше нищо забавно. Той отново си пое дъх, пресегна се и изтръгна автомата от ръцете на мъртвия. Беше готов.
Умираше и беше готов. Открий Карлос. Хвани Карлос… Убий Карлос! Не можеше да излезе оттук; знаеше го. Времето не беше на негова страна. Кръвта му щеше да изтече, преди това да се случи. Краят беше началото: Каин щеше да замени Карлос, а Делта — Каин. Оставаше само агонизиращият въпрос: кой е Делта? Но това нямаше значение. Сега то беше зад гърба му; скоро нямаше да има нито мрак, нито насилие, само изпълнено с покой… освобождение от този въпрос.
А след смъртта му Мари щеше да е свободна, неговата любима щеше да е свободна. За това щяха да се погрижат разумни хора, подтикнати от един друг разумен човек, чийто син е бил убит на Рю дю Бак и чийто живот бе разсипан от метреса на убиец. В следващите няколко минути, помисли си Джейсън, проверявайки тихо предпазителя на автомата, ще изпълня обещанието, дадено на онзи човек, и ще спазя споразумението с другите, които не познавам. Направеше ли тези две неща, щеше да даде и доказателството. Джейсън Борн вече беше умирал веднъж на същия този ден; сега щеше да умре отново, но щеше да вземе и Карлос със себе си. Беше готов.
Легна по очи и запълзя с ръце и лакти нагоре по стълбите. Усещаше мириса на кръв под себе си. Меката сладникава миризма навлизаше в ноздрите му и му припомняше неизбежното. Времето изтичаше. Стигна до най-горното стъпало и подложи крака под себе си. След това бръкна в джоба си и потърси едната от сигналните ракети, които бе купил от армейския магазин на Лексингтън Авеню. Вече знаеше какво го беше подтикнало да ги купи. Намираше се отново в забравения Там Куан, забравен напълно, с изключение на ярките ослепителни светлинни експлозии. Само експлозиите му напомняха за този фрагмент от неговата памет; сега те щяха да осветят джунглата.
Издърпа напоения с восък фитил от леглото му в главата на ракетата, приближи го към зъбите си и прегриза връвта така, че да стане около сантиметър. Бръкна в другия си джоб и извади запалка. Взе и ракетата, и запалката в лявата си ръка. След това намести каишката на автомата на дясното си рамо, като закрепи добре оръжието на подгизналото от кръв яке; така беше добре. Протегна краката си и запълзя като змия към последната групичка стъпала, с главата надолу, краката отгоре и долепен до стената гръб.