Лицето! Познаваше го! Беше го виждал и преди! Къде… къде? Не беше ли в Марсилия? Да… не! Цюрих? Париж? Да и не! След това внезапно осъзна, че лицето в трептящата, ослепителна светлина в другия край на стаята беше известно на много хора, а не само на него. Но откъде? Откъде? На всичко отгоре хем му беше познато, хем не го познаваше! Но го познаваше. Знаеше името му, но не можеше да го открие в паметта си!
Надигна се иззад тежкия меден бар. Последваха изстрели, два… три, вторият куршум разкъса мускула на дясната му ръка. Той извади пистолета от колана си; бяха му останали три патрона. Единият трябваше да попадне в мишената Карлос. Трябваше да плати дълга си от Париж, да изпълни едно споразумение, а и любимата му щеше да живее далеч по-сигурно след смъртта на убиеца. Извади запалката от джоба си, щракна я и поднесе огъня към парче от завеса, спускаща се от тавана. Платът пламна; той го хвана, запокити го вдясно от себе си и се хвърли наляво. Карлос стреля в горящата топка, а в това време Джейсън коленичи и натисна два пъти спусъка.
Фигурата се олюля, но не падна. Вместо това се отмести и скочи като бяла пантера напред с протегната ръка. Какво правеше той? Джейсън разбра. Убиецът хвана ръба на огромния сребрист екран, откъсна го от рамката му и го захвърли към него с всичка сила.
Екранът се понесе към Джейсън, изпълни цялото му полезрение и измести всичко от съзнанието му. Той изкрещя, докато сребристият предмет се стоварваше отгоре му и внезапно се изплаши от него повече, отколкото от Карлос и от което и да е човешко същество на света. Екранът го обърка и го хвърли в ужас, разби съзнанието му на парчета; пред очите му пробягаха видения, в ушите му закрещяха гневни гласове. Вдигна пистолета си и стреля срещу заплахата. Докато протягаше ръка, за да отблъсне тежкия сребрист парцал, осъзна. Беше изстрелял и последния си патрон, и последния. А също като легендарния Каин, Карлос познаваше всяко едно оръжие на света — по вида и по звука; беше преброил и изстрелите.
Убиецът пристъпи заплашително към него, пистолетът в ръката му беше насочен право в главата на Джейсън.
— Твоята екзекуция, Делта. Точно на деня. За всичко, което направи.
Борн изви гърба си и яростно се затъркаля надясно; поне щеше да умре в движение! Изстрелите изпълниха полумрачната стая, горещи игли пронизаха врата му, пробиха краката му, разкъсаха гърдите му. Търкаляй се, търкаляй се!
Изведнъж стрелбата секна и някъде отдалеч се чуха тежки звуци, сякаш разбиваха дърво и стомана. Звуците ставаха все по-силни и настойчиви. От тъмния коридор пред библиотеката се чу последен удар, последваха викове и шум от тичащи хора, а някъде зад тях в невидимия външен свят се разнесоха и настойчиви звуци на виещи сирени.
— Тук вътре! Той е тук вътре! — изкрещя Карлос.
Беше пълна глупост! Убиецът насочваше влезлите право към него, към него! Той полудяваше, вече нищо не се подчиняваше на здравия разум!
Вратата се отвори с трясък. Влезе висок човек с черно палто; с него имаше още някой, но Джейсън не виждаше нищо. Мъглата забули погледа му, образите, звуците. Той се търкаляше в пространството. Надалеч… надалеч.
Но точно тогава видя единственото нещо, което не можеше да понесе спокойно. Широките рамене, носещи се плавно над мощния гръден кош, изскочиха от стаята и се втурнаха надолу по слабо осветения коридор. Карлос. Виковете му бяха отворили капана! Той го беше обърнал! Беше успял да хване ловеца в капана в целия този хаос. Той си отиваше!
— Карлос… — Борн знаеше, че няма да го чуят; от кървящото му гърло се изтръгна само шепот. Той опита отново, изтръгвайки звук от стомаха си. — Това е той. Това е… Карлос!
Настъпи объркване, изкрещяха безполезни команди, но вече нямаше смисъл. И тогава Джейсън различи една от фигурите. Срещу него се приближаваше, накуцвайки, човек — сакатият, който се беше опитал да го убие там на гробището край Париж. Не му оставаше нищо, абсолютно нищо! Джейсън се хвърли с пълзене към съскащата ослепителна ракета. Сграбчи я и я стисна пред себе си, като че ли беше оръжие. Насочи я към убиеца с бастуна.
— Ела! Хайде, ела! По-близо, мръснико! Ще ти изгоря очите! Мислиш, че ще ме убиеш, но няма да стане! Аз ще те убия! Ще изгоря очите ти!
— Ти не разбираш — каза накуцващият убиец с треперещ глас. — Това съм аз, Делта. Конклин. Не бях прав.
Ракетата опари пръстите му, очите му! … Лудост. Отново беше заобиколен от експлозии, които го ослепяваха и оглушаваха. С всяко избухване пронизителните писъци от джунглата раздираха слуха му.
Джунглата! Там Куан! Горещата и влажна всепроникваща смрад. Но го бяха открили! Базовият лагер бе техен!