Експлозия вляво от него; виждаше я! Високо над земята между две дървета, бамбуковите пръти на някаква клетка. Вътре се движеше фигура. Той беше жив! Бързо при него, стигни до него!
Вдясно се разнесе вик. Някакъв човек се опитваше да стигне до гъстия храсталак, дишайки тежко и накуцвайки, в ръката си държеше пушка. Това беше той, русата му коса блесна на светлината, също и кракът, счупен при приземяването с парашут. Копелето! Боклукът, който бе тренирал заедно с него, беше разучавал картите заедно с тях, беше полетял на север заедно с тях… и през цялото време им беше гласил капан! Предател, чието радио беше съобщавало на враговете къде точно да ги търсят в непроходимата джунгла на Там Куан.
Това беше Борн! Джейсън Борн. Предател, отрепка!
Хвани го! Не му давай да достигне останалите! Убий го! Убий Джейсън Борн! Той е твой враг. Стреляй!
Но онзи не падаше! Главата, която трябваше вече да не е на раменете му, все още стоеше там. И идваше срещу него! Какво ставаше? Лудост. Там Куан…
— Ела с нас — каза куцащата фигура, излизайки от джунглата в това, което беше останало от елегантната стая. Онази стая. — Ние не сме врагове. Ела с нас.
— Махни се от мен! — Борн се хвърли отново, този път към падналия екран. Той беше неговото убежище, неговият саван, чаршафът, хвърлен върху човек при раждането му, който щеше да подплати ковчега му. — Ти си мой враг! Ще ви избия всичките! Не ме интересува, няма значение! Не разбирате ли?! Аз съм Делта! Каин е вместо Чарли, а Делта е вместо Каин! Какво още искате от мен? Аз съм бил там и не съм бил! Аз съм и не съм! Копелета, копелета! Елате! По-близо!
Разнесе се друг глас, по-нисък, спокоен и не толкова настойчив.
— Доведете я. Кажете й да влезе.
Някъде в далечината сирените достигнаха до кресчендо и след това замлъкнаха. Настъпи мрак и вълните отнесоха Джейсън нависоко в нощното небе само за да го подхвърлят след това надолу и да го запокитят в жестоката водна бездна. Навлизаше във вечността на безтегловието… на спомена. Сега експлозия изпълни нощното небе и над водата се издигна огнена диадема. И тогава чу думите, които идваха иззад облаците и изпълваха земята.
— Джейсън, любов моя. Единствена моя любов. Хвани ръката ми. Дръж я силно. Силно, Джейсън. Силно, скъпи.
Покоят дойде с мрака.
ЕПИЛОГ
Бригаден генерал Крофорд сложи папката на кушетката до себе си.
— Това не ми трябва — каза на Мари Сен-Жак, която седна срещу него на един стол с твърда облегалка. — Преглеждал съм го стотици пъти и също толкова пъти се опитвах да разбера къде сбъркахме.
— Позволили сте си да правите заключения там, където не е трябвало — каза другият присъстващ в хотелския апартамент. Беше доктор Морис Панов, психиатърът; той стоеше до прозореца, утринното слънце сипеше лъчите си в стаята и оставяше безизразното му лице в сянка. — Позволих ви да правите заключения и няма да си го простя до края на живота си.
— Вече минаха почти две седмици — каза нетърпеливо Мари. — Бих желала да чуя подробности, на които, струва ми се, имам право.
— Така е. Това е безумието на изясняване на фактите.
— Безумие е — съгласи се Панов.
— Но също така и закрила — добави Крофорд. — Подчертавам тази страна на въпроса. Закрилата трябва да продължи доста време.
— Закрила ли? — Мари се намръщи.
— Ще стигнем и до това — каза генералът, поглеждайки към Панов. — Това е жизненоважно, откъдето и да го погледне човек. Надявам се, че всички приемат тази необходимост.
— Моля ви! Джейсън. Кой е той?
— Името му е Дейвид Уеб. Беше дипломат от кариерата, специалист по преговорите с Далечния изток, докато преди няколко години не напусна правителството.
— Напуснал ли?
— Оттегли се по взаимно споразумение. Работата ме в „Медуза“ изключваше по-нататъшна кариера в Държавния департамент. Делта беше непознат, а прекалено много хора знаеха, че той е Уеб. Тези хора рядко присъстват на масата на дипломатическите преговори. Не съм сигурен дали изобщо трябва да присъстват на подобни места. Появата им много лесно отваря незаздравели рани.
— Бил ли е всичко това, което казват? В „Медуза“?
— Да. Бях там. Той беше такъв, какъвто казват.
— Не мога да повярвам — каза Мари.
— Изгуби нещо, което му беше много скъпо, и не можа да се примири с това. Изходът бе да отмъсти.
— Какво бе то?
— Семейството си. Жена му беше тайландка; имаха две деца, момче и момиче. Той живееше и работеше в Пном Пен, къщата му се намираше близо до река Меконг. Един неделен следобед, докато жена му и децата били при кея на реката, някакъв заблуден самолет се спуснал и хвърлил две бомби над района. Когато Уеб стигнал на мястото, кеят бил взривен, а разкъсаните тела на жена му и децата плували във водата.