Вратата на спалнята се отвори и докторът нахълта захилен. Бялата му престилка беше опръскана с кръвта на пациентите му.
— Успях! — заяви той тържествуващо, без да уточни какво. — Ще си отворя собствена агенция за наемане на работна ръка и ще преживявам от комисионите. Поне ще е сигурно.
— За какво говориш?
— Както вече се разбрахме, това е, което ти е нужно. Трябва да работиш на въздух и ето че от две минути насам мосю Жан-Пиер Безименния е изгодно нает на работа! Поне за седмица.
— Как го направи? Мислех, че няма никакъв шанс.
— Шансът се оказа инфектираният крак на Клод Ламуш. Обясних му, че запасите ми от местна упойка са крайно-крайно ограничени. Договорихме се. Ти беше разменната монета.
— Цяла седмица?
— Ако му вършиш работа, може и да те задържи. — Уошбърн направи пауза. — Макар че това не е толкова важно, нали?
— Не съм сигурен дали изобщо нещо е важно. Преди месец може би да, но не и сега. Казах ти. Готов съм за път. Мисля, че и ти нямаш нищо против. Имам да върша работа в Цюрих.
— Аз пък бих желал да я свършиш възможно най-добре. Интересите ми са изключително егоистични, така че не разрешавам да тръгваш недоизлекуван.
— Аз съм готов.
— Външно може и да си. Но повярвай ми, жизненоважно е да прекараш някакъв по-продължителен период от време на вода и част от него нощем. Не при контролирани условия, не като пътник, а подложен на далеч по-сурови условия — всъщност колкото по-сурови, толкова по-добре.
— Още едно изпитание?
— Най-простото, което бих могъл да предложа в тая първобитна дупка Пор Ноар. Ако можех да ти организирам буря и миникорабокрушение, щях да го направя. Не се безпокой, Ламуш ще ти замести всякаква буря. Кофти човек е. Щом кракът му оздравее, ще го е яд, че те е наел. Останалите също няма да са особено доволни, защото, доколкото разбрах, те вземат вместо някой друг.
— Много ти благодаря.
— Няма за какво. Ще комбинираме два типа стрес. Поне една или две нощи в морето, ако Ламуш се движи по разписание. Това е враждебна среда, допринесла за истерията ти и атмосферата на неприязън и подозрителност, която хората около теб ще се погрижат да създадат. Ще възпроизведем условията на началната стресова ситуация.
— Благодаря ти все пак. Ами я си представи, че решат да ме изхвърлят през борда? Това ще е следващият тест, предполагам, но не знам колко добре ще ми се отрази, ако се удавя.
— О, нищо подобно няма да се случи — каза Уошбърн с насмешка.
— Радвам се, че си толкова убеден. Щеше ми се и с мен да е така.
— Можеш да бъдеш. Имаш закрилата на моето отсъствие. Може да не съм доктор Барнард или Дебъки, обаче съм всичко, което тези хора имат. Те се нуждаят от мен и няма да рискуват да ме загубят.
— Но ти искаш да се махнеш оттук. Аз съм паспортът ти за излизане.
— По неведоми пътища, мой скъпи питомнико. Хайде сега отивай долу, на дока. Ламуш иска да се запознаеш с оборудването и с екипажа му. Заминаваш в четири утре сутринта. Помисли си колко благотворно ще ти подейства седмица в морето. Мисли си за това като за екскурзия.
Никога не е имало екскурзия като тази: шкиперът на отвратително мръсната, просмукана с масло лодка беше непрекъснато псуващ подражател на „несравнимия“ капитан Блай, а останалите четирима от екипажа представляваха пълни негодници и несъмнено единствените хора в Пор Ноар, които желаеха да имат нещо общо с Клод Ламуш. Обичайният пети член на екипажа беше братът на главния риболовец, факт, който беше напомнен на мъжа, наречен Жан-Пиер само няколко минути след напускането на пристанището в пет сутринта.
— Ти ядеш от хляба на брат ми! — изсъска рибарят ядосано между две дръпвания от цигарата, която неизменно висеше на устните му. — От залъка на децата му!
— Това е само за седмица! — възпротиви се Жан-Пиер. Щеше да е лесно, много по-лесно, ако бяха обезщетили ненаетия брат от месечната стипендия на Уошбърн, но докторът и пациентът му се споразумяха да се въздържат от подобни компромиси.