Не я заболя. В интерес на истината не почувства почти нищо. Усети само снега, който й беше влязъл под шала и в каската и пареше кожата й, когато я докосваше.
Най-напред раздвижи ръцете си. Когато беше по-малка и се събуждаше, а навън бе навалял сняг, баща й я навличаше добре и я сваляше на ръце по стълбите. После вървяха ръка за ръка до средата на двора, брояха до три, отпускаха се и падаха назад в снега. Баща й казваше: „Сега направи ангелче!“, и Аличе започваше да движи ръце нагоре и надолу. Когато станеше и видеше отпечатъка, оставен от тялото й в меката белота, той наистина приличаше на сянката на ангел с разперени криле.
Аличе направи ангелче в снега, ей така, без особена причина, само за да покаже на себе си, че все още е жива. Успя да обърне глава на една страна и да започне отново да диша, въпреки че й се струваше, че въздухът, който поема, не отива там, където трябва. Имаше странното усещане, че не знае как точно са завъртени краката й. Странното усещане, че няма вече крака.
Опита се да се повдигне, но не успя.
Ако не беше мъглата, някой сигурно щеше да я види от високото. Зелено петно, размазано в долината, на две крачки от мястото, където напролет щеше да започне да ромоли поточе и с топлото време да поникнат горски ягоди. Ако ги изчакаш достатъчно, те стават сладки като бонбончета и можеш в един ден да напълниш цяла кошничка с тях.
Аличе извика за помощ, но мъглата погълна слабото й гласче. Отново се опита да стане или поне да се обърне, но не успя.
Баща и й беше разказал, че на този, който умира от измръзване, малко преди да загуби съзнание, му става много топло и има желание да се съблече. Затова и почти всички умрели ги намират полуголи, само по бельо. А тя на всичкото отгоре беше с мръсни гащи.
Усети, че губи чувствителността и на пръстите си. Свали си едната ръкавица и започна да духа в нея, след което напъха юмрука си свит вътре, за да го стопли. Направи същото и с другата си ръка. Повтори този смешен жест два-три пъти.
— Крайните части те предават — казваше винаги баща й. — Пръстите на краката и на ръцете, носа, ушите. Сърцето прави всичко възможно, за да задържи кръвта за себе си, и оставя останалото да измръзне.
Аличе си представи как пръстите й стават сини и как постепенно същото се случва с ръцете и краката й. Замисли се за сърцето си, което помпа все повече и повече и се стреми да запази всичката останала топлина. Щеше да се вкочани до такава степен, че ако минеше някой вълк, можеше да й откъсне ръката само като стъпи отгоре й.
„Сигурно ме търсят.
Дали наистина има вълци?
Вече не си чувствам пръстите.
Ако не бях пила това мляко.
Тежестта напред, мислеше тя.
Не, вълците спят зимен сън.
Ерик сигурно е бесен.
Въобще не искам да участвам в тези състезания.
Не говори глупости, знаеш много добре, че вълците не изпадат в летаргия.“
Мислите й ставаха все по-нелогични и объркани. Слънцето бавно се спусна зад връх Шабертон, като се правеше, че нищо не се е случило. Сянката на планините се разтегна върху Аличе и цялата мъгла стана черна.
Законът на Архимед
1984
2.
Когато двамата близнаци бяха още малки и Микела правеше някой от номерата си, например да се пусне с проходилката по стълбите или да си напъха грахче в носа, така че да трябва да я водят до „Бърза помощ“, за да й го извадят със специални пинцети, баща им винаги се обръщаше към Матия, първия излязъл на бял свят. Обясняваше му, че утробата на майка им е била прекалено малка и за двамата.
— Кой знае какво сте правили в корема на майка ти! — казваше. — Май като си ритал сестра ти, си й причинил някакво сериозно увреждане!
После се смееше, макар да нямаше нищо смешно. Повдигаше Микела във въздуха и докосваше меките й бузи с брадата си.
Матия гледаше отдолу. И той се смееше и оставяше думите на баща му да проникнат в него, без да може напълно да ги разбере. Допускаше ги да се наместят на дъното на стомаха му, да образуват дебел и издръжлив слой като утайката на дълго отлежавалите вина.
Смехът на татко започна да се чува все по-рядко, когато на двайсет и седем месеца Микела все още не обелваше нито една ясна дума. Нито дори „мама“ или „пиш“, или „нани“, или „бау“. Неразбираемото й гукане идваше от някакво ужасно далечно пустинно място и всеки път караше татко да настръхва.