Старата грабна ведрото от ръката й и се нахвърли на къпините. Кетрин се прибра в стаята си и притвори вратата. Застана трепереща от смущение до леглото и си припомни видяното и чутото на брега. Притичваше от прозорец на прозорец и се взираше през влажните мъгли. Да я нямаше мъглата, от тук би видяла младите хора на пасището. Но по-далеч от прозорците нищо не се виждаше. Навън всичко бе обгърнато от влагата.
И докато старата лапаше своите къпини в кухнята, Кетрин се измъкна тихичко от предната врата и пое тичешком към реката. Като се спускаше по хълма, тя наостри уши да долови думите, които си разменят момчетата и момичетата. Искаше да ги свари, да застане сред тях и да се хвърли като тях на тревата. Искаше да се смее, да скочи във водата и да изпръска всички.
Втурнала се презглава към реката, Кетрин изведнъж забеляза, че там е безлюдно. Прибрали дрехите си, младите хора се бяха върнали в автомобила да се облекат и сега сигурно бяха вече няколко мили оттук. Какво й оставаше? Не й се стоеше край реката сама. Искаше да бъде с някого, с младите мъже и жени, да се смее и да плиска вода. Спря на брега и заплака.
Мократа мъгла прониза тялото й, то се разтрепери, а топлите сълзи изстиваха още преди да капнат на ръката й.
Тръгна бавно назад и се за изкачва по хълма към къщата. Не спираше да си повтаря на ум думите, които, както й се стори, бе дочула преди миг, когато тичаше като луда към реката.
Старицата не беше забелязала отсъствието й. Още седеше в кухнята и една след друга унищожаваше къпините, които Кетрин набра сутринта.
С рукнали сълзи Кетрин приседна на леглото си. После се строполи назад и притисна лице о възглавницата, да не чуе старата.
Надигна се късно следобед. Заснова из стаята и се помъчи през прозореца да прониже с поглед сивата мъгла, надвесена над земята. Вече нямаше кой да я види, нямаше ги вече мъжете и жените. Сега беше друго, различно, отминала бе сутринта, когато непроницаемата мъгла над пасището се изпълваше от смях, а в реката вреше разпенена вода. Не беше същото. Сега не можеше да се засмее на глас.
След вечеря старицата си легна, а Кетрин се измъкна крадешком и пое в мрачната мокра нощ към пасището. При реката вечер нищо не се виждаше, изчезна дори тревата в нозете й. Около себе си усещаше кипящите кълба на изпаренията. Черна мъгла покриваше всичко. Отвъд хълма, по шосето към Канада, профуча автомобил. Опита пак, но не можа да се засмее на глас. Запровира се през къпиновия гъстак и излезе на пътя, дето летяха автомобилите. Спря се там и зачака. Минаваше полунощ. Чакаше, но отникъде не се зададе кола.
Застанала насред шосето, по едно време тя ясно долови в далечината същия смях, който я бе развълнувал през деня. Съвсем ясно екна и гласът на момичето. Някой викаше: „Хей, Джими, не можеш да ме стигнеш!“ Веднага след това някъде в тъмното прозвуча мъжки глас. След миг от всички страни се разнесоха викове и смях, досущ като на пасището. По извивките в гласовете им тя позна, че плискат вода в реката и се изпъват след това голи на тревистия бряг. Но бяха тъй далеч оттук, че в този мрак и мъгла едва ли щеше да ги открие.
Чакаше и се ослушваше няма ли отнякъде да се зададе автомобил. Отникъде нищо. Тя стоеше по средата на пътя, искаше да я видят.
--------------------------------
Светликът на деня проби мъглите и я свари простряна на шосето; само час преди това изникнал от тъмнината автомобил бе изтръгнал живота от нейното тяло. Лежеше неподвижна, разсъблечена, а усмивката — това начало на смеха — я правеше най-красивата жена, която забързаните за канадските провинции туристи някога са виждали.