Сибин Майналовски
Самотен ли е вятърът?
Паола нервно смачка наполовина допушената си цигара в пепелника и веднага запали друга. Часът беше четири през нощта, след по-малко от два часа трябваше да започва да се приготвя за работа, но сънят все не идваше. Десета поредна нощ не можеше да заспи. Беше пробвала абсолютно всичко: вечер обикаляше из Неапол, докато капне от умора, през деня работеше като ненормална, прибираше се у дома като парцал, дори не посягаше към телевизора, за да не би случайно да се разсъни, дори се отказа от над петнадесетгодишния си навик да спи на включено радио. Напоследък даже бе опитала да гълта преди лягане безумната комбинация от пет хапчета сънотворно плюс стотина-двеста грама уиски. Не помагаше. Сънят й явно си беше взел отпуска и я бе изоставил на произвола на съдбата за неопределено време.
Тя запали нова цигара. Пламъчето на запалката за миг наруши абсолютно непрогледния мрак в празния апартамент, след което се предаде и стаята отново потъна в тъмнина. Единствено цифрите на електронния часовник, който с безсмислена упоритост отброяваше секундите, минутите и часовете на безсънието й, както и светодиодът на мобилния й телефон, припламващ мълчаливо като заблудена светулка, леко повдигаха лепкавото покривало на чернотата, която я обгръщаше безмилостно. Даже и огънчето на върха на цигарата й не беше достатъчно силно, за да се справи с мъртвешката непрогледност около нея.
Изведнъж телефонът й иззвъня. Никой от хората, които знаеха номера й, не можеше да я търси по това време, затова и тя не вдигна веднага. Явно обаче не беше грешка, понеже звънът упорстваше и не преставаше. Като ругаеше шегобийците наум, тя се пресегна и взе слушалката. На дисплея не беше изписано нищо, но в първия момент това не й направи впечатление — явно бе някой неин познат, забравил да изключи CLIR-функцията на телефона си за скриване номера на обаждащия се. Ядосана, че някой се мъчи да наруши и без това липсващия й сън, тя натисна бутона за отговор.
— Да.
— Здравей, Паола.
Гласът отсреща й бе напълно непознат. Тих, спокоен и плавен, по някакъв начин й напомняше за честите в миналото й посещения при психоаналитици и за вече забравените беседи на „Анонимните алкохолици“, с чиято съвместна помощ бе успяла някак си да преодолее болката от загубата на приятеля си. Само че този глас беше доста по-различен от всички. Беше… беше някак си съвършен.
— Кой се обажда, моля?
Гласът отсреща се засмя.
— Приятел, Паола. Не ме познаваш. Поне… никога не сме се запознавали по традиционния начин. Но въпреки всичко аз те познавам, и то много добре.
„По дяволите! Поредният натрапник“, помисли си тя. Вече започваше да прехвърля наум познатите си, от които неизвестният може да е взел номера й…
— Защо звъниш тогава толкова късно? — тросна се тя в слушалката. — Събуди ме.
— Паола, знам, че от десетина дена насам не си мигнала. Защо трябва да ме лъжеш?
Тя се сепна. Беше се постарала да запази в тайна от абсолютно всички проблемите си с безсънието. По дяволите, дори и на Бианка не беше казвала, а иначе си споделяше с нея всичко…
— Кой си ти?!
— Нали ти казах — приятел. А и — гласът отсреща явно се усмихна: можеше да го почувства дори през слушалката — може да се каже, че сме колеги по нещастие. Аз съм просто човек, който също като теб не може да заспи, също като теб пали цигара от цигара и… също като теб е самотен.
— Откъде си толкова сигурен, че съм самотна? Може пък точно в този момент да съм с някое гадже в леглото и ти да ме заварваш в неудобно положение…
— Знам, че не си — прекъсна я гласът. — Знам, че все още не можеш да преглътнеш загубата на Франко.
— И това ли знаеш??? Дяволска работа!
— Мда-а, и така съм чувал да ме наричат — отвърна гласът отсреща със странна нотка. Личеше си, че се забавлява искрено. — Каквото и да си мислиш обаче, искам да си сигурна, че не съм нито някой психопат, нито луд, нито маниак. Просто… ми се иска да поговорим.
„Нямам настроение за среднощни разговори“, искаше да се тросне Паола, но вместо това за своя огромна изненада се чу да казва:
— Самотен ли си?
Отсреща се донесе тих смях.
— Самотен? Повече, отколкото би могла да си представиш… и по-малко, отколкото ти се струва. Самотен ли е вятърът, който денонощно обикаля с безплътното си тяло по света? Самотна ли е мисълта, докато се стрелка из милиардите неврони из мозъка? Самотна ли е песента, която е слушана от всички, но никога не е заговаряна от никого? Ако да, то значи и аз съм самотен.
— Кой… кой си ти все пак?
— Аз ли? — засмя се отново гласът. — Можеш да ме наричаш Матео.