Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда
Убийства в Худиксвал #1
На Сигне и Арвид
Докато спяхте
Пролог
Всичко започна на една мръсна, разкаляна нива.
Токчетата й затъваха в меката почва и тя трябваше да се напряга, за да може да върви що-годе женствено. Въобще не я вълнуваше, че ще съсипе обувките, докато стъпка по стъпка се приближаваше към футболното игрище, което по-скоро приличаше на нива.
Щом се замислеше, си спомняше всичко толкова добре. Сиво-белите мъгли, които се спускаха над хелсингландския селскостопански пейзаж, сгушен между синеещите се планини на юг и на север. Цяла нощ беше валяло — силен летен дъжд, който беше напоил почвата.
Той щеше да играе във втория мач. Щеше да излезе на роден терен и всички щяха да са там. Тя беше решила да засенчи конкурентките си, да ги разбие. Нямаше значение, че вече имаше приятел, той щеше да научи, когато му дойдеше времето. Трябваше да действа сега или никога. Това беше шансът й.
Беше изпипала външния си вид до съвършенство и докато стоеше и чакаше играчите да излязат, нагласи на лицето си усмивка. А след това го видя за първи път в действителността. Той трябваше да се приведе, за да мине през вратата на съблекалнята, и беше по-мускулест, отколкото можеше да предположи.
Въпреки че копнееше за него, настанена пред телевизора, когато даваха мачове на националния отбор и от Шампионската лига, и си представяше как ще се развият нещата, това изобщо не можеше да се сравнява с чувствата й сега, когато той най-после беше там, истински и съвсем наблизо. Тя не го изпускаше от поглед дори за секунда, накара го да се вгледа в зелените й очи, когато мина покрай нея на път за игрището. И той насочи към нея спокойния си, неотклонен поглед.
Никога преди не се беше чувствала толкова уверена в нещо. Знаеше, че идването й на нивата е само началото. Но как щеше да изглежда пътят към целта оттам нататък — това така и не беше успяла да си представи.
24 декември 2012 година
Вибрацията в дясната ръка стресна Хена Педершен. Още не беше свикнала с мобилния телефон, въпреки че се беше опитала. Монс й го подари, защото смяташе, че без телефон не се живее. Но тъй като тя беше карала без мобилен телефон цели трийсет и пет години, беше убедена, че той греши. Хена прокара неуверено пръст по екрана и прегледа появилия се текст.
Седя на един паркинг в Центъра. Мануел се обади току-що. Зле е и иска да поговорим. Не смея да откажа. Sorry. Дядо Коледа ще се забави малко. Извинявай отново. Целувка!
Бъдни вечер нямаше да премине, както си беше представяла, веднага го разбра. Напоследък почти нищо не ставаше така, както се надяваше, но се беше постарала точно този ден да мине добре.
Монс взе колата да отиде в Худиксвал преди известно време, а навън вече беше тъмно като в катран. Тя потрепери. Колкото обожаваше лятната светлина на Норланд, толкова мразеше тъмнината, която сега се беше настанила като плътно затворен похлупак над тях.
Пробождане в долната част на корема я накара да се превие. Напоследък болката и кръвоизливите ту започваха, ту спираха, и ставаше все по-трудно да ги скрие. Тя се подпря на стената, за да отиде до банята, а когато стигна, се хвана с две ръце за мивката и се наведе над нея. Разгледа отражението си в огледалото и видя, че очите й са кървясали.
„Трябва да издържа — помисли си. — Само днес.“
— Мамо, мамо! Не искаме да гледаме повече телевизия. Искаме Дядо Коледа да дойде!
Виковете на децата я сепнаха. Тя напръска лицето си с вода, а после намери ластик и върза косата си на стегната конска опашка. Отиде във всекидневната веднага, щом успя. На телевизора, който точно бяха монтирали на една от дългите стени, се виждаха две кучета, застанали до една маса, които си побутваха кюфтета едно към друго с муцуните си. До масата стоеше едър мъж и свиреше на цигулка. За миг беше очарована от уюта в тази сцена. Стори й се, че вече е гледала филма в детството си.
— Разбирам, че нямате търпение, но Дядо Коледа няма да успее да дойде, преди филмът да свърши — каза тя и се опита да скрие напрежението, което изпитваше, когато седна на ръба на дивана.
— Но ние искаме да дойде веднага! — извика дъщеря й.
Умърлушените им лица я накараха да погледне към часовника си. Още половин час. Най-малко. Когато се изправи, й причерня и тя се олюля. Обърна се неспокойно към децата, но те бяха впили погледи в телевизора. Когато си върна равновесието, тя се запъти бавно към кухнята.
През панорамния прозорец видя, че продължава да вали сняг. Небето нямаше да се откаже, докато не затрупа околността с бели преспи, сигурна беше.