Часовникът на мобилния телефон показваше 19:04 на Бъдни вечер, когато Юхан Рока седна на паркета във всекидневната. Прокара ръце по избръснатата си глава и се втренчи в струпаните на купчини кашони с покъщнина. Значи тук щеше да живее сега — в малка дървена къща в Худиксвал. Веселия Худиксвал. На триста километра от Стокхолм. Близо ли беше това, или на майната си?
В момента все едно, че се намираше на края на света. Но тъй като само преди два часа беше прекрачил за първи път прага на къщата, може би сега не беше моментът да поставя под въпрос собственото си решение да се върне тук. Но тази мисъл не му излизаше от ума.
Ако някой си въобразяваше, че Рока се е преместил в Худиксвал заради заплатата, той щеше да му се изсмее в лицето. Парите не можеха да бъдат мотив дори за студент от полицейската академия. Не можеше да се оправдае и с желанието да живее по-близо до родителите си. Те се бяха преместили в Испания преди две години, без той да разбере. С картичка за Коледа същата година лаконично му съобщиха, че не възнамеряват да се върнат — никога. Не, единствената правдоподобна причина за преместването беше, че работата като ръководител на следствието в отдела за тежки престъпления щеше да се отрази добре на кариерата му. И че щеше да работи в екип с компетентен комисар, Антонсон. Наистина в малък участък, но със сигурност и тук щеше да има какво да научи.
Той стана и отвори един от кашоните. Големите фотоалбуми лежаха с гърбовете нагоре и той прокара пръст по тях, докато четеше прилежните надписи. Спря се на албума със стари студентски снимки. Една бегла мисъл, и добре познатата буца отново заседна в гърлото му и той затвори кашона. Преглътна и поклати глава заради неспособността си да признае пред себе си, че целта на преместването му тук беше пределно ясна.
Той прогони неприятните мисли и извади мобилния си телефон. Слушалките висяха, заплетени на кълбо, и той осъзна, че търпението няма да му стигне да развърже възлите. Рязко дръпна кабела, отиде в банята и го изхвърли в тоалетната. Свали панталоните си и с помощта на струята урина се опита да потопи слушалките под повърхността на водата. Много се подразни, когато не успя. Натисна копчето за пускане на водата и загледа как водопадът в тоалетната чиния отнасяше белия кабел в канализацията.
Отиде в кухнята, докато натискаше бутоните на телефона, за да избере най-горния от списъка с най-често набирани номера. Първият сигнал още не беше завършил, когато Виктор Бергман вдигна.
— С криминален комисар Юхан Рока ли разговарям?
Рока се усмихна, когато чу добре познатата мелодия на хелсингландския диалект.
— Нищо не си разбрал. Криминален инспектор Рока, ако нямаш нищо против — отговори той през смях.
— Полицай като полицай. Каква, по дяволите, е разликата?
— Ами, нали разбираш, когато си служил на държавата повече години от мен и си се окичил с куп златни нашивки, едва тогава можеш да се наречеш комисар.
Отсреща се чу продължителна и дълбока въздишка.
— Добре, добре. Сега ще ловиш лошите тук в Худиксвал. За това поне сме единодушни, нали?
— Тъй вярно. Двамата с Пеле Алмен ще държим фронта.
Рока се опитваше да звучи въодушевен от новата си работа, но се съмняваше, че успява.
— Ама че екип — засмя се Виктор. — Но къде ще живееш? При мама и татко ли?
— Нищо подобно. Те си седят на плажа в Коста дел Сол като две опърлени стафиди. Не, нанесох се в малка къща тук в Овик, на един съученик. Успях да договоря по-нисък наем, за да е по джоба на едно ченге.
— Има си хас. Добре си е в къща.
— Да, а и кой не си мечтае да има за наемател един прилично дебел полицай в разцвета на силите си?
Смехът на Виктор отекна в ухото му, а в същото време се чуха две писукания и Рока погледна към телефона. Обаждаше се Пеле Алмен и той се замисли дали да вдигне или не.
— За вълка говорим, а той в кошарата — каза той после по телефона. — Не мога да ти отделя повече време, ще се чуем по-късно!
— Ама чакай… нали ще излезем утре? — извика Виктор. — Коледа в Худиксвал, всички ще бъдат там.
— Естествено — рече Рока и натисна бутона за край на разговора.
— Здрасти, Алмен, приятелю и колега — каза Рока, когато отговори на новото повикване.
В другия край се чуха бързи стъпки и учестено дишане.
— Гръмнали са жената на Сандин — съобщи задъхано Пеле Алмен.
— Какви ги говориш, по дяволите?
— Чиста проба екзекуция. В къщата в Сколбу.
Рока се пренесе двайсет и пет години назад във времето. Тогава той, Виктор и още няколко техни приятели играеха в същия футболен отбор като Сандин. Преди на големите шведски клубове да им се отворят очите за неговия суперталант и зашеметяващата му кариера да започне.