— Добре, хайде да изкараме дружината навън.
Отвори мрежестата врата — пронизителното изскърцване й напомни, че е време да смаже пантите — и изчака Обри да провлечи торбата през прага до малката задна веранда.
Грейс се постара да освежи верандата: боядиса я в меки сини тонове и добави глинени гърнета с розови и бели мушката. Нае къщурката временно, но не искаше тя да изглежда като спирка по пътя; искаше да прилича на дом — поне докато събере достатъчно пари, за да направи първата вноска за собствена къща.
С обзавеждането се справи, без да пипа банковата си сметка, като се ограничи само с най-необходимите мебели. Повечето купи на старо, но като ги пребоядиса, претапицира и освежи, ги превърна в нещо свое.
За Грейс бе от жизненоважно значение да притежава нещо свое.
Канализацията в къщата се нуждаеше от подмяна, при силен дъжд покривът течеше, а от прозорците духаше. Но пък подреди две спални — нещо, на което държеше. Искаше дъщеря й да разполага със самостоятелна стая, боядисана в ярки, весели тонове. Погрижи се за това, като собственоръчно облепи стените с тапети, боядиса дограмата и добави драпираните завеси.
— Внимавай по стълбите — предупреди Грейс и детето започна да слиза, като поставяше обутите си в маратонки крачета плътно едно до друго на всяко по-долно стъпало.
Щом преодоля и последното, хукна с весел вик, повлякла торбата след себе си.
Обожаваше пясъчното заграждение. Изпълнена с гордост, майка й я наблюдаваше как се отправя натам. Грейс го направи сама от нерендосани дъски, които старателно излъска с гласпапир и боядиса в яркочервено. Вътре стояха кофичките, лопатките и големите пластмасови автомобилчета, но тя знаеше, че Обри няма да ги докосне, преди да подреди плюшените играчки; отнасяше се с тях като към домашни любимци.
Един ден, обеща си тя, дъщеря й ще има истинско кученце и стая за игра, за да кани приятелчетата си през дългите дъждовни следобеди.
Грейс приклекна, докато Обри грижливо подреждаше играчките върху белия пясък.
— Сега ще седиш тук и ще си играеш, а аз ще окося моравата. Обещаваш ли?
— Да. — Детето й се усмихна лъчезарно и трапчинките се появиха. — Ела играеш.
— След малко.
Грейс погали къдриците й. Не се насищаше да докосва чудото, което бе излязло от нея. Преди да се изправи, хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че не дебне някаква опасност.
Дворът беше заграден, а лично тя постави допълнителна ключалка на портичката. Храсти растяха до оградата между нейната къща и тази на семейство Кътър; в края на лятото щяха да са отрупани с цвят.
В съседната къща не се забелязваше никакво движение, установи тя. В ранната неделна утрин съседите вероятно още се излежават и обмислят какво да закусят. Джули Кътър, най-голямото момиченце в семейството, бе предпочитаната и любима на Грейс детегледачка.
Видя, че Айрини, майката на Джули, е прекарала известно време в градината предишния ден. Нито един плевел не смееше да подаде глава сред цветята на Айрини Кътър или в зеленчуковата й градина.
С известно притеснение Грейс хвърли поглед към задната част на двора си, където заедно с Обри засадиха домати, фасул и моркови. Плевелите там спокойно си избуяваха. Ще трябва да се справи с тях, след като приключи с моравата. Господ знае откъде й хрумна, че ще разполага с време да се грижи за градина. Но пък колко много се забавляваха с момиченцето си, докато копаеше и садене разсада.
Точно с толкова голяма наслада би се настанила в заграждението с пясъка да издига замъци и да измисля игри. „Да не си посмяла“ — заповяда си Грейс и се надигна решително. Тревата стигаше вече над глезените и определено се нуждаеше от скосяване. Макар да живееше под наем, тревата си бе нейна и сега тя отговаряше за нея. Никой няма да каже, че Грейс Мънроу не проявява грижи.
Държеше старата косачка под не по-малко стар брезент. По навик провери горивото, хвърли още един поглед през рамо да се увери, че никаква опасност не грози Обри, хвана шнурчето за запалване с две ръце и рязко го изтегли. В отговор се чу задавено хриптене.
— Хайде! Не ми разваляй сутринта! — Вече не помнеше колко пъти си бе играла, поправяла, удряла, ритала и умолявала старата машина. Сви рамене и отново изтегли шнура. Опита и трети път. Тогава покри очи с длани. — Трябваше да го очаквам!
— Проблеми ли ти създава?
Рязко вдигна глава. След снощното им избухване последния човек, когото очакваше да види в задния си двор, бе Етан. Присъствието му не я зарадва особено — беше се зарекла да му се сърди. Но имаше нещо по-лошо — съзнаваше как изглежда: стари сиви къси панталони и прекалено избеляла от пране тениска, без никакъв грим и с невчесани коси.