Изпита известно чувство на вина, защото Филип не само работеше от часове, но и се оправяше с три енергични момчета.
— След малко и аз ще се отправя натам.
— Етан, ако нямаш време… — започна Грейс.
— Имам време да изям един сладолед с едно хубаво момиче.
С тези думи вдигна Обри и я остави да залепи нос за стъклената витрина, зад която бяха сладоледите.
Лиз прие поредната поръчка и погледна многозначително съпруга си. „Етан Куин и Грейс Мънроу — казваше погледът й. — Бре, бре, какви неща стават!“
Взеха сладоледите и излязоха навън да се порадват на топлия бриз и да се смесят с тълпата. Намериха свободна една от малките железни пейки, поставени от градската управа. Снабдена с множество салфетки, Грейс настани Обри в скута си.
— Помня времето, когато идвахме тук и знаехме името на всеки, който минава — подхвана тя. — Мама Крофорд седеше зад тезгяха и четеше роман. — Капка от сладоледа на Обри падна на бедрото й и тя я избърса. — Ближи го отстрани, скъпа, преди да се разтопи.
— И ти винаги си поръчваше ягодов сладолед.
— Така ли?
— Доколкото си спомням. — Етан се изненада, че все още си го спомня. — Предпочиташе ягодов сладолед и гроздов сок.
— Така беше. — Слънчевите очила на Грейс се плъзнаха по носа й, когато се наведе да избърше още капки от бедрото си. — Всичко изглеждаше толкова спокойно и наред, ако изядеш ягодов сладолед и изпиеш гроздов сок.
— Някои неща си остават спокойни — отбеляза младият мъж. Понеже ръцете й бяха заети, той се пресегна и намести очилата й. Стори му се, че в очите зад стъклата блесна пламъче.
— Други — не.
Той се загледа към водата. По-добре е така, прецени той, вместо да наблюдава как Грейс облизва сладоледа.
— Понякога в неделя идвахме тук — припомни си той.
— Качвахме се в колата и отскачахме до града за сладолед или сандвич, или просто да се поразходим и да погледаме какво става. Мама и татко обичаха да седят под чадър на маса отвън и да пият лимонада.
— Продължават да ми липсват — тихичко сподели тя. — А знам, че и на теб ти липсват. Онази зима, когато се разболях от пневмония… Помня как майка ти се грижеше за мен заедно с моята. Всеки път, когато се събуждах, или едната, или другата стоеше до леглото ми. Не познавам по-мила жена от доктор Куин. Майка ми… — не се доизказа.
— Какво?
— Не искам да те натъжавам.
— Няма.
— Майка ми ходи на гробището всяка пролет и поставя цветя на гроба на майка ти. И аз ходя с нея. Не си давах сметка — до първия път, когато отидохме — колко много всъщност я обича майка ми.
— Винаги съм се чудил кой оставя цветята. Радваме се, че са от вас. Онова, дето се приказва… Нещата, които хората разправят за баща ми, щеше да накара цялата й ирландска същност да настръхне. Доста хора щеше да е поставила на място досега.
— Ти не си такъв, Етан. Ще трябва да се справиш с проблема по свой начин.
— Те и двамата биха искали да осигурим най-доброто за Сет. Това биха поставили на първо място.
— Вие наистина правите най-доброто за него. Всеки път, когато го видя, изглежда по-ведър. Беше толкова затворен, когато се появи. Професор Куин се опитваше да го преодолее, но самият той си имаше проблеми. Знаеш колко беше разтревожен, нали?
— Да. — Сърцето му натежа от чувство за вина. — Знам.
— Ето, че те натъжих. — Извърна се към него и коленете им се докоснаха. — Но каквото й да го е тревожило, никога не си бил ти. Ти му беше опора. Всеки го виждаше.
— Ако му бях задал повече въпроси… — започна той.
— Това не ти е присъщо — повтори тя и забравила, че ръката й е лепкава, го погали по бузата. — Очаквал си сам да поговори с теб, когато е готов, когато има възможност.
— А после изведнъж стана прекалено късно.
— Не, никога не е късно. — Пръстите й леко пробягаха по бузата му. — Винаги има шанс. Едва ли бих успяла да преживявам ден след друг, ако не разчитах на шанса. Не се тревожи — завърши тя тихо.
Нещо сякаш се раздвижи в него, когато пресегна да покрие ръката й със своята. Нещо се раздвижи и сякаш се разтвори. В следващия миг Обри нададе възторжен вик.
— Дядо!
Ръката на Грейс трепна и се свлече надолу, натежала като камък. Обзелата я топлина изчезна. Раменете й се изправиха и се стегнаха, докато се извръщаше да погледне как баща й приближава.
— Ето моята кукличка. Ела да видиш дядо.
Грейс пусна дъщеря си и я проследи с поглед как тича към прегръдките на баща й. Той не трепна, не се намръщи на малките лепкави ръце и изцапаните устнички. Засмя се широко и остави внучката си да го обсипва с целувки; притискаше я към гърдите си и отвръщаше на ласките.