— Струват ми се прекалено много за някаква си глупава яхта.
— Очакваме още поръчки.
— Тоя тип защо не си купи готова яхта?
— За нас е добре, че не го прави. — Дълбоките джобове на клиента, помисли си, осигуряваха работа на тяхната фирма „Лодки от братя Куин“. — Защото е харесал онази, другата яхта за него и има възможност да се похвали на приятелите си тежкари, че притежава яхта по специално направени за него чертежи.
Сет смени парчето гласпапир и отново се залови с лъскането. Всъщност нямаше нищо против работата. И му допадаше миризмата на дърво, лак и ленено семе. Но нещо не му бе съвсем ясно.
— Адски дълго време отнема да се направи.
— Започнахме преди по-малко от три месеца. Мнозина строят яхта за година, че и повече.
Сет подсвирна:
— Година! Господи, Етан.
Реакцията на момчето накара Етан да се усмихне.
— Успокой се. Тази няма да ни отнеме толкова дълго. Когато Кам се върне и също се включи в работата, нещата ще напреднат по-бързо. А и ти, като свършиш с училището, ще участваш още по-активно.
— Аз вече приключих с училището.
— Така ли?
— Днес. — Сега дойде ред на момчето да се засмее. — Най-после мечтаната свобода.
— Днес ли? — Етан спря за момент и леко се намръщи. — Не оставаха ли още няколко дни?
— Не.
„Вероятно нещо съм объркал“ — предположи младият мъж. А и не беше в стила на Сет — поне засега — доброволно да споделя информация.
— Получи ли си бележника?
— Да, минавам.
— Дай да видя как. — Етан остави инструментите и избърса ръце в джинсите. — Къде е?
Детето сви рамене и продължи да лъска.
— В раницата ми, ей там. Нищо особено.
— Дай да видя — настоя той.
Сет реагира по начин, който Етан смяташе за обичайното му поведение: вдигна очи, сви нехайно рамене и пресилено въздъхна. Странно, но този път не завърши с ругатня, както правеше обикновено. Отиде до захвърлената раница и започна да рови из нея.
Етан се наведе, за да поеме подадения от Сет бележник. Забеляза бунтарския израз върху лицето му и предположи, че резултатите не са чак толкова добри. Стомахът му се сви. Нужната лекция, помисли си с въздишка, щеше да е твърде неловка и за двамата.
Етан се загледа в тънкото, изписано на компютър листче, побутна шапката назад и се почеса по главата.
— Шестици по всичко?
Сет отново сви рамене и напъха ръце в джобовете.
— Да, защо?
— Досега никога не съм виждал бележник само с шестици. Дори Филип получаваше от време на време петици и четворки.
Притеснен и изплашен, да не го нарекат зубрач или нещо не по-малко неприятно, момчето повтори:
— А, нищо особено — и протегна ръка да получи обратно бележника, но Етан поклати глава.
— Нищо подобно. — Свъсеното изражение на Сет му подсказа какво става в главата на момчето. Винаги е трудно, когато се отличаваш от другите. — Имаш буден ум и трябва да се гордееш.
— Ами… Просто така съм се родил. То не е същото като да се научиш да караш лодка.
— Щом умееш да използваш ума си, ще се досетиш как да се справиш с почти всичко. — Внимателно сгъна листчето и го прибра в джоба. Нямаше начин да не се похвали тук-там с него. — Струва ми се, че е редно да отидем някъде да хапнем пица или друго нещо.
Озадачен, Сет присви очи.
— Нали приготви онези скапани постни сандвичи?
— Не ми се струват подходящи за случая. Когато за пръв път някой от семейство Куин изкара шестици по всичко, си струва да се отбележи най-малкото с пица.
Видя как устата на момчето се отваря и затваря и как в очите му се появи пламъче на задоволство, преди да ги сведе.
— Да, би било гот.
— Ще издържиш ли още час?
— Няма проблеми.
Сет грабна гласпапира и се хвърли да лъска усилено. Почти не виждаше. Очите му бяха като заслепени, а сърцето се качи в гърлото. Ставаше така всеки път, когато някой от тях споменеше, че е един от семейство Куин. Името му все още беше Делаутер. Не го забравяше, защото се налагаше да го пише в горния край на всеки лист за поредното глупаво контролно в училище. Но като чу Етан да го нарича един от семейство Куин, малкият лъч надежда, който Рей запали у него още преди месеци, засия по-силно.
Има изгледи да го задържат при тях. Щеше да е един от тях. Никога няма да се върне в онзи ад.
Е, и вече не се притесняваше толкова, дето го извикаха в директорския кабинет. Заместник-директорката му говори половин час, преди да го пусне. Стомахът му, както обикновено, се сви от притеснение. Но тя му каза да седне и не престана да повтаря колко се гордее от напредъка му.
Леле, колко беше унизително!
Вярно, не е удрял никого през последните два месеца. И постоянно си пишеше домашните, защото все се намираше някой да опява, че трябва да го прави. Особено Филип. Сякаш е от полицията и отговаря учениците да си пишат домашните, помисли си Сет в момента.