И един от безликите мъже, доскоро обитавал леглото на майка му, е пропълзял и е поставил ръцете си върху него.
Но се оказа, че го наблюдава Етан; търпеливо, с толкова мъдрост в сериозните очи. Стомахът на момчето се сви не само заради онова, което се бе случило досега, но и заради онова, което предстоеше Етан да узнае.
И понеже не намери думи, за да се извини, просто отново затвори очи.
Именно това наклони везните за младия мъж — предаването в ръцете на безпомощността, плъзгането към срама. Остави тази рана отворена, но сега явно все пак се налага да се занимае с нея.
— Не бива да се страхуваш от случилото се преди.
— Не се страхувам от нищо. — Сет рязко отвори очи. Гневът и горчивината в тях бе като на възрастен, но гласчето му потреперваше като на дете, каквото всъщност беше. — Не се страхувам от някакъв си глупав сън.
— Няма защо и да се срамуваш от миналото.
Именно защото ужасно се срамуваше, той скочи на крака. Ръцете отново бяха свити в юмруци, готови да удрят.
— От нищо не ме е срам. А и ти нищо не знаеш.
— Знам точно какво изпитваш. — Именно защото отговаряше на истината, мразеше необходимостта да говори по този въпрос. Но независимо от решителната стойка момчето трепереше и Етан осъзнаваше колко самотно се чувства. Оставаше му единствено да поговори. Така бе правилно да се постъпи. — Знам какви кошмари ме преследваха дълго след като тази част от живота ми приключи. — И продължават да се явяват от време на време, призна си, но прецени, че не е нужно да съобщава на момчето за вероятността цял живот да го спохождат и да се налага да се бори с тях. — Знам какво става с човек.
— Дрън-дрън. — Сълзите напираха в очите на Сет, което го унизяваше още повече. — Нищо ми няма. Измъкнах се, не е ли така? Отървах се от нея, нали? И никога няма да се върна, каквото и да стане.
— Не, няма да се върнеш — увери го той. — Каквото и да стане.
— Не ми пука какво мислиш ти или някой друг за случилото се преди. И като се преструваш, че си наясно, няма да ме излъжеш да ти кажа неща за тогава.
— Няма нужда да казваш нищо. А на мен не ми се налага да се преструвам. — Вдигна шапката, паднала от удара на момчето, и разсеяно я нахлупи. Ала небрежното движение с нищо не намали напрежението, което изпитваше, нито отпусна стегнатия му на възел стомах. — Майка ми беше проститутка… Биологичната ми майка. И наркоманка с предпочитание към хероина. — Не откъсваше очи от Сет и се стараеше да говори безизразно. — Бях по-малък от теб, когато за пръв път ме продаде на мъж, който имаше слабост към момченца.
Дишането на Сет се учести и той отстъпи. „Не! — бе единственото, което му мина през ума. — Етан Куин е олицетворение на всичко силно, солидно и… нормално.“
— Лъжеш!
— Хората лъжат главно, за да се фукат или за да се измъкнат от някоя каша. Не става въпрос нито за едното, нито за другото. Какъв смисъл има да лъжа в момента?
Отново свали шапката — пак започна да го стяга. Един-два пъти прокара ръка през косата си.
— Продаваше ме на мъже, за да плаща за дозата си. Първия път се борих. Нищо не постигнах, но се борих. И втория път оказах съпротива, както и няколко пъти след това. После престанах, защото ако не се подчинявах, ставаше по-лошо.
Продължаваше да гледа момчето в очите. На яркото осветление те бяха тъмни и не така спокойни, както когато започна да му говори. Сет изпита болка в гърдите, преди да се сети отново да поеме въздух.
— Как издържаше?
— Престана да ми пука. — Етан сви рамене. — Престанах някак да съществувам, ако ме разбираш какво искам да кажа. Нямаше към кого да се обърна за помощ… Или по-скоро нямах представа, че има такива хора. Тя доста често се местеше от място на място, за да не я издирят социалните работници.
Сет стискаше побелелите си устни. Прокара ръка по тях яростно и изрече:
— Никога не знаеш къде ще се събудиш сутрин.
— Точно така: никога не знаех.
Всички места обаче си приличаха. И всичките миришеха еднакво.
— Но си се измъкнал. Спасил си се.
— Да, измъкнах се. Една вечер, след като поредният мъж свърши и с двама ни, настъпи… известна бъркотия. — Писъци, кръв, псувни. Болка. — Не си спомням всичко съвсем ясно, но пристигнаха ченгетата. Вероятно съм бил доста зле, защото ме отведоха в болница и бързо се досетиха какво е станало. Попаднах в системата, но лекарката, която отговаряше за мен, се оказа Стела Куин.
— Те са те прибрали…
— Прибраха ме. — И като изрече това, напрежението на Етан изчезна. — Не само промениха живота ми, а и го спасиха. После дълго време сънувах кошмари; от онези, от които те облива пот и едва дишаш, убеден, че пак си в ада. А и дори след като осъзнаеш, че не е така, още продължаваш да трепериш.