Последното изрече победоносно, точно както го каза преди време и пред Нанси.
— Професор Куин не би се самоубил — пророни Грейс.
— Разбира се. — Но беше интересна тема за разговор. — А и момчето… — млъкна и се ослуша. — Телефонът звъни — заяви и бързо се оттегли.
Грейс продължи да работи мълчаливо. Засрами се, че не се концентрира върху професор Куин, а мисли единствено за себе си и какво би могло да й се случи.
Дали Анна наистина ще иска да се залови с къщата, когато се върне от Рим? Ще загуби ли работата си там и допълнителните пари, които изкарва? И най-лошото — ще се лиши ли от възможността да вижда Етан един-два пъти седмично? Да хапват заедно от време на време?
Придоби навика, дори започна да зависи от това да е част от живота му; макар и периферна част, даде си сметка тя. И колкото и патетично да звучеше, обожаваше да сгъва дрехите му, да оправя чаршафите на леглото му. Дори си позволяваше да фантазира, че понякога мисли за нея.
И това ли щеше да загуби, заедно с удоволствието да го вижда как се връща от лодката или как взима Обри на ръце, когато малката настоява за целувка, или как я поглежда и я дарява с усмивка?
Дали всичко това щеше да се превърне в спомени?
Дните й ще минават един след друг и дори няма да съществуват тези моменти, които да очаква с нетърпение. А и нощем ще продължава да е сама.
Стисна клепачи, за да се пребори с обземащото я отчаяние. После, когато Обри я задърпа за крачола на шортите, отново ги отвори.
— Мама. Госпожица Луси?
— След малко, скъпа.
Изпита потребност да вдигне Обри и силно да я притисне.
Стана почти един, преди Грейс да успее да прибере продуктите и да приготви обяд за детето. Закъсняваше само с половин час и разчиташе да се справи без особено усилие. Просто ще действа по-сръчно и ще мисли за работата си, а няма да се отдава на мечтите. Никакви мечти повече, повтори си тя строго, докато завързваше с предпазните колани Обри за седалката. Никакви глупости повече.
— Сет, Сет, Сет — припяваше детето, като се друсаше.
— Ще видим. — Майка й седна зад волана, пъхна ключа в стартера и го завъртя. Чу се изстъргване. — О, не! Недей! Нямам време за това. — Леко паникьосана, завъртя ключа повторно и натисна педала на газта. Въздъхна облекчено: двигателят запали. — Така е по-добре — промърмори и подкара по късата алея към къщата. — Тръгваме, Обри.
— Тръгваме!
Пет минути по-късно, по средата на пътя между къщата й и дома на семейство Куин, колата внезапно спря и изпод капака започна да излиза пара.
— По дяволите!
— По дяволите — повтори весело Обри.
Грейс притисна очи с ръце. Сигурно беше радиаторът. Миналия месец беше вентилаторът, а преди това — спирачките. Примирено отби от пътя, слезе и вдигна капака.
Закашля се от надигащата се пара и отстъпи. Опита се да сподави обземащото я отчаяние. Дано повредата не е голяма. Да е само някой ремък. А ако не е — въздъхна дълбоко — ще трябва да реши дали е по-добре да вложи още пари в тази таратайка, или да обърка съвсем бюджета си, като купи нова таратайка.
Но и в двата случая нямаше какво да предприеме в момента.
Отвори вратата и отвърза Обри.
— Колата пак е болна, скъпа.
— О-о-о-о…
— Да. Ще я оставим тук.
— Самичка?
Загрижеността на дъщеря й накара Грейс да се усмихне.
— Няма да е за дълго. Ще извикам монтьора да се погрижи за нея.
— И тя ще оздравее.
— Надявам се. А сега ще отидем пеша до къщата на Сет.
— Добре!
Очарована, Обри се затича.
След триста метра майка й я носеше на ръце.
Но денят е хубав, напомни си Грейс, а и така ще има възможност да види повече неща. Огледа разцъфналите храсти и долови прекрасния аромат. Откъсна цвете и го подаде на Обри.
Докато заобиколят мочурището, което граничеше с градината на семейство Куин, ръцете я заболяха. Спряха се да разгледат препичащата се на слънце костенурка и да дадат възможност на Обри да се посмее, когато животинчето прибираше главата си в черупката при всяко докосване.
— Можеш ли да повървиш малко, бебче?
— Уморена съм. — С умолителен поглед тя вдигна ръчички. — Вземи ме.
— Добре. Хайде, ела. Почти стигнахме.
Времето за следобедния сън бе минало, прецени Грейс. Обри заспиваше веднага след като се наобядва. Спеше два часа и се събуждаше пълна с енергия.
Докато изкачваше стъпалата на верандата и влизаше в къщата, главичката на момиченцето вече тежеше върху рамото й.