Вътре приемаха последните поръчки. Грейс би се зарадвала единствено ако Дейв й бе казал, че колата й се нуждае само от нов ремък.
Ала според „хубавата“ му новина се налагало да смени радиатора — нещо не много евтино; иначе трябвало да е щастлива, ако дори след ремонта колата изкара още пет хиляди километра.
По въпроса ще се тревожи по-късно, а сега е необходимо да се справи със случайно попадналия в Сейнт Кристофър особено настойчив клиент, който е напълно убеден, че тя е навита да прекара с него нощта.
— Наел съм стая в хотел — намигна й той, докато му сервираше последното питие — с огромно легло и двадесет и четири часово обслужване по стаите. Ще си направим славен купон, сладурче.
— Не съм по купоните, но все пак благодаря.
Той сграбчи ръката й и така я придърпа, че за да не се озове в скута му, тя се опря на рамото му.
— Значи сега е шансът ти. — Тъмните му очи не се откъсваха от бюста й. — Дългокраките блондинки са ми слабост. Отнасям се със специално внимание към тях.
Ужасен досадник, прецени Грейс, едва понасяйки миризмата на бира. Но тя се бе справяла и с по-тежки случаи.
— Както казах: благодаря, но възнамерявам да приключа смяната си и да се прибера.
— Нямам нищо против да отидем у вас.
— Господине…
— Боб. Наричай ме Боб, сладурче.
Дръпна се рязко, за да се освободи.
— Господине, оставете ме на мира. Предложението ви не ме интересува.
Разбира се, че я интересува, помисли си той и я дари с усмивка, която смяташе, че е неотразима. Та нали плати два бона да си направи зъбите!
— Тези, дето се правят на недостъпни, най ми допадат.
— Затваряме след петнадесет минути. Уредете си сметката.
— Добре, добре. — Усмихна се широко той и извади дебела защипана пачка банкноти. Обикновено обвиваше отвън еднодоларовите банкноти с по някоя двадесетачка. — Сметни какво дължа, а после ще обсъдим бакшиша ти.
Понякога, даде си сметка Грейс, е най-добре да държиш устата си затворена. Иначе в момента сигурно би казала нещо толкова грубо, че щеше да си заслужи уволнението. Затова просто прибра празните чаши и ги отнесе до бара.
— Безпокои ли те, Грейс?
Тя се усмихна вяло на Стийв. Бяха останали само двамата. Другата сервитьорка си тръгна в полунощ: каза, че има мигрена, а и беше смъртнобледа. Грейс я отпрати, като я увери, че ще поеме масите й.
— Просто един жалък досадник. Няма нищо страшно.
— Ако не си тръгне, докато затворим, ще изчакам да се настаниш в колата и да запрашиш към вас.
Тя кимна. Не бе споменала, че е без кола, защото знаеше, че Стийв ще поиска да я откара. Обаче той живееше на двадесет минути път оттук, и то в обратната посока. А вкъщи го чакаше бременната му съпруга.
Оправи и почисти масите; с облекчение забеляза, че натрапникът се кани да си върви. За сметката от осемнадесет долара и осемдесет и три цента остави банкнота от двадесет. Въпреки че през последните три часа й отне почти цялото време и я изтормози до смърт, Грейс — вече капнала от умора — нямаше сили дори да се подразни от жалкия бакшиш.
Заведението се опразни. Тази вечер посетителите бяха предимно студенти, дошли да изпият по една-две бири и да се наприказват на воля. Откакто застъпи в седем, имаше клиенти за десетина маси. Бакшишите от тази смяна нямаше да допринесат особено за новата кола, която ще се наложи да купи.
В настъпилата тишина иззвъняването на телефона накара и двамата да подскочат. Грейс още се смееше на реакцията им, когато лицето на Стийв пребледня.
— Моли — едва успя да изрече той, след като скочи да вдигне слушалката. Продължи заеквайки: — Време ли е?
Грейс пристъпи към него, чудейки се дали е достатъчно силна да го подкрепи, ако му прилошее. Но той започна да кима енергично и тя неволно се усмихна широко.
— Добре. Ти позвъни на лекаря, чуваш ли? През колко време са… Господи! Тръгвам. Не мърдай. Нищо недей да правиш. Не се притеснявай.
Постави слушалката върху вилката и остана като замръзнал.
— Тя… Моли… Съпругата ми…
— Да, известно ми е коя е Моли, понеже ходехме заедно на детска градина. — Грейс се засмя, а после обгърна лицето му с ръце — изглеждаше така мил и ужасен — и го целуна. — Тръгвай. И карай внимателно. Бебетата не се раждат веднага. Ще те изчакат.
— Ще имаме бебе — бавно изрече той. — Аз и Моли.
— Знам. Чудесно е. Предай й, че ще мина да видя нея и бебето. Но ако продължаваш да стоиш като залепен за пода, ще се наложи тя сама да се закара в болницата.