— Господи! Трябва да вървя. — Хукна към вратата и пътьом събори един стол. — Ключовете! Къде са ми ключовете?
— Ключовете за колата са в джоба ти. Ключовете за заведението са на стената зад бара. Аз ще затворя, татенце.
Той се спря, усмихна й се щастливо и изчезна с радостен възглас.
Все още усмихната, Грейс вдигна падналия стол и го захлупи върху масата.
Сети се за нощта, когато започнаха нейните контракции. О, колко изплашена и възбудена беше! Сама стигна с колата до болницата. До нея нямаше съпруг, който да се паникьоса; никой не седеше до леглото й, никой не държеше ръката й, никой не й повтаряше да диша дълбоко.
В един момент болката и самотата станаха нетърпими; тогава все пак позволи акушерката да позвъни на майка й. Майка й, естествено, дойде. Остана при нея, видя появата на Обри на бял свят, заедно плакаха и заедно се смяха. Всичко беше наред.
Баща й не се появи. Нито тогава, нито по-късно. Майка й направи опит да го извини, да заглади положението, но Грейс разбра, че няма да й прости. Дойдоха обаче други — Джени и родителите й, приятели, съседи.
Етан и професор Куин.
Донесоха й цветя — бели маргарити и розови рози. Изсуши и сложи по една в бебешкия албум на Обри.
Споменът я накара да се усмихне. Чу вратата да се отваря и с привидна строгост каза:
— Стийв, ако не тръгнеш веднага, тя… — Млъкна. Вече се беше обърнала и по-скоро раздразнена, отколкото изплашена, уведоми решително влезлия мъж: — Затворено е.
— Знам, сладурче. Бях сигурен, че ще уредиш да поостанеш и да ме изчакаш.
— Не чакам вас. — Защо, по дяволите, не заключи след Стийв? — Казах, че е затворено. Вървете си.
— Щом искаш, нямам нищо против да си поиграем така. — Със залитащи стъпки се придвижи напред и се облегна на барплота. От месеци редовно правеше упражнения и се опиваше от добре очертаните си мускули. — Защо не приготвиш по едно и за двамата, та да има пред какво да обсъдим бакшиша ти.
Търпението й се изчерпа.
— Вече ми дадохте бакшиш. Ако до десет секунди не излезете през онази врата, ще извикам полиция. Вместо да прекарате нощта в голямото хотелско легло, ще постоите в участъка.
— Аз пък съм намислил друго. — Сграбчи я за ръката и я притисна към стената. — Виждаш ли? И ти си намислила същото. Видях как ме гледаш. Цяла вечер чакам нещо да се случи.
Не можеше да вдигне крак, за да забие коляно в онова, което той с такава гордост притискаше към нея; не можеше да освободи ръцете си, за да го отблъсне. Усети как я обзема паника — заля я като гореща вълна, когато той пъхна ръка под полата й.
Приготви се да го ухапе, да се развика, да го заплюе, но той се издигна във въздуха. Остана прилепена към стената и зяпнала Етан.
— Добре ли си?
Думите прозвучаха тихо, а тя кимна в отговор. Ала очите му искряха. Гневът и яростта, които видя в тях, я накараха да потрепери.
— Излез и ме изчакай в пикапа.
— Аз… Той…
Изпищя. По-късно щеше смутено да се сети за реакцията си, но в момента — при вида на мъжа, устремил се с приведена глава и стиснати юмруци към Етан — от стегнатото й гърло се изтръгна единствено този звук.
Не откъсваше очи от двамата: видя как Етан се извърна, нанесе един удар с юмрук, после втори и отметна мъжа като муха. Наведе се, сграбчи го за ризата и го изправи на разтрепераните му крака.
— Ти не искаш да си тук. — Ледени, опасни нотки се долавяха в гласа му. — Ако след две минути те зърна наоколо, ще те убия.
Блъсна го и го повали на масата с едно единствено извиване на китката, доколкото Грейс успя да забележи. После се обърна към нея. Гневът в очите му не бе изчезнал.
— Казах ти да ме изчакаш в пикапа.
— Трябва… — Притисна ръка към гърдите си, сякаш си помагаше да изрече думите ясно. Не видяха как мъжът се измъкна през вратата със залитащи стъпки. — Трябва да заключа. Снидли…
— Снидли да върви по дяволите. — Понеже тя явно нямаше да помръдне, той я сграбчи за ръката и я повлече навън. — Трябва да го наложат с камшици, задето оставя сама жена да заключва заведението нощем.
— Стийв… Той…
— Видях кучия му син да излита оттук, сякаш има бомба с часовников механизъм.
Етан щеше да си поговори надълго и нашироко и със Стийв. И то съвсем скоро, обеща си, изтиквайки Грейс в кабината.
— Моли се обади… Започнали са контракциите й. Аз му казах да си върви.
— Не се и съмнявам. Идиотка!
Изрече последното с такава ярост, че тя спря да трепери и се въздържа да му благодари. Той я спаси — само тази мисъл владееше съзнанието й. Като рицар от приказките. Но сега романтичната представа изчезна.
— Не съм никаква идиотка.
— Напротив.
Изкара пикапа от паркинга — чакълът под гумите се разхвърча, а Грейс се залепи за седалката. Рядко изпадаше в пристъпи на ярост, но затова пък бяха свирепи и не му минаваше, докато не се накрещи на воля.