Обзета от потребности, така отдавна потиснати, тя се притисна към него — мъчеше се едва ли не да се слее с него; тялото й трепереше от наслада.
Това не беше Етан, когото познаваше; не беше Етан, за когото мечтаеше да я докосне. Нямаше никаква нежност, никаква предпазливост, ала тя бе готова да му се отдаде, да се наслади на преживяването, че я отнасят нанякъде.
Обгърна го с дългите си крайници, притисна се още по-близо и остави пръстите си да се заровят в косата му. И потрепери от сладостното усещане, че той е по-силен.
Докато се стараеше да отстрани оскъдното бюстие, той не се откъсваше от устните й, от шията. Отчаяно се стремеше да докосне плътта й, да я почувства.
Гърдите й бяха малки и стегнати, а кожата — гладка. Сърцето й биеше лудо.
Тя простена, замаяна от усещанията, които заляха тялото й при допира на ръката му върху гърдите й. Изпита слабост между краката.
И пророни името му.
Все едно, че го застреля. Гласът й, неравномерното й дишане, потреперването й сякаш го зашлевиха и го върнаха в действителността.
Той се претърколи по гръб и се опита да нормализира дишането си, да възвърне разсъдъка си; почтеността си. Намираха се в нейната градина. Малката й дъщеря спеше в къщата. Току-що той постъпи почти толкова осъдително, колкото и мъжа в кръчмата. Току-що едва не предаде доверието, приятелството; едва не се възползва от нейната уязвимост.
Именно заради този звяр у себе си даде клетва никога да не я докосва. А сега за малко да наруши обета си и да провали всичко.
— Съжалявам. — Жалка фраза, мина му през ума, но не намираше други думи. — За Бога, Грейс, съжалявам!
Кръвта й още кипеше; прекрасното и същевременно плашещо усещане, че го желае, я караше да простене. Раздвижи се, посегна и докосна лицето му.
— Етан…
— Нищо не ме извинява — продължи той забързано. Седеше така, че да й попречи да го докосне; да го изкуши. — Ядосах се и не разсъждавах ясно.
— Ядосал си се… — Остана излегната на тревата, която изведнъж й се стори студена. — Просто си бил ядосан…
— Да, но това не е извинение да те нараня.
— Не си ме наранил.
Още усещаше ръцете му върху тялото си; настойчиви, силни. И въпреки това не свързваше възприятието с болка.
Прецени, че вече се справя с положението. Сега ще може да я погледне, да я докосне. Вероятно тя се нуждае от това. Няма да си намери място, ако започне да се страхува от него.
— Последното нещо, което искам, е да те нараня. — Грижовно, като любещ родител, оправи дрехите й. Тя не се отдръпна и той прокара ръка по разрешените й коси.
— Искам най-доброто за теб.
Тогава — внезапно и рязко — отблъсна ръката му.
— Не се дръж с мен като с дете. Само преди минути се отнасяше към мен като с жена.
„Няма да е никак лесно“ — помисли си той мрачно.
— И сбърках.
— Значи и двамата сме сбъркали. — Надигна се и приглади дрехите си. — Не беше случайно, Етан, и ти много добре го разбра. Не се опитах да те спра, защото не исках да спреш. Само идеята беше твоя.
Озадачен и определено нервен, той възкликна:
— За Бога, Грейс, та ние се въргаляхме в предната ти градина!
— Не това те спря.
С тиха въздишка тя сви колене и ги обгърна с ръце. Жестът, така невинен, остро контрастираше с късата пола и мрежестите чорапи, които възпламениха пареща топка в свития му стомах.
— Щеше да спреш, където и да се беше случило. Вероятно, защото се сети, че съм аз. Сега обаче ще ми е трудно да си мисля, че не ме желаеш. Затова се налага да ми го кажеш, та нещата да станат пак каквито си бяха.
— Те трябва да са такива, каквито бяха.
— Това не е отговор, Етан. Съжалявам, че го изисквам, но имам право. — Беше жестоко, брутално да настоява, но тя още усещаше вкуса на устните му. — Ако не ме възприемаш по този начин и това беше само плод на яда ти и начин да ми дадеш урок, кажи ми го направо.
— Всичко се дължи на гнева ми.
Приемайки поредния удар за сърцето си, тя кимна.
— Е, добре. Даде резултат.
— Постъпката ми ме приравнява с кучия син от заведението.
— Аз не исках той да ме докосне.
Пое си дълбоко дъх, после бавно издиша.
Той не пророни дума. Не заговори, отбеляза тя, но се отдалечи. Всъщност не мръдна и на сантиметър, но се отдалечи.
— Благодарна съм ти, че намина тази вечер. — Понечи да се изправи. Той я изпревари и, скочил на крака, й подаде ръка. Тя я пое, твърдо решила да не засрамва повече нито него, нито себе си. — Изплаших се и не знам дали щях да се справя сама. Ти си добър приятел, Етан. Ценя готовността ти да ми помагаш.
Пъхна ръце в джобовете — там щяха да са в безопасност.