— Говорих с Дейв за някоя кола за теб. Има предвид няколко прилични, макар и втора ръка.
Дори да изпищеше, пак нямаше да постигне нищо, затова тя се засмя.
— Не си губиш времето. Добре, утре ще поговоря с него. — Хвърли поглед към къщата, осветена от лампата на верандата. — Искаш ли да влезеш? Ще сложа лед на кокалчетата ти.
— Брадичката му беше мека като възглавница. Нищо ми няма. Трябва да лягаш.
— Да. — „Сама — мина й през ума, — да се мятам и да се въртя в леглото. И да мечтая.“ — Ще намина в събота за няколко часа. Само да пооправя нещата, преди Кам и Анна да се приберат.
— Много мило от твоя страна. Ще сме ти благодарни.
— Е, лека нощ.
Тя се обърна и пое по тревата към къщата.
Той изчака. Иска само да се увери, че се е прибрала, каза си. Знаеше, че е лъжа; правеше го от страх. Нужно му беше разстояние между двамата, за да отговори на въпроса й.
— Грейс?
Тя затвори за миг очи. Сега не искаше нищо друго, освен да се вмъкне в леглото и да се наплаче хубаво. Не си го беше позволявала от години. Все пак си наложи да се обърне:
— Да?
— Отнасям се към теб като с жена. — Видя, дори от разстояние, как очите й се разшириха и потъмняха; леката усмивка изчезна от устните й и тя го зяпна. — Не искам да е така. Повтарям си, че не бива. Но мисля за теб точно по този начин. Хайде, влизай — завърши той нежно.
— Етан…
— Влизай. Късно е.
Тя успя да отвори вратата, да влезе и да я затвори зад себе си. Бързо се залепи за прозореца и се загледа в гърба му, а после — в отдалечаващия се пикап.
Късно е, помисли си с трепет, който разпозна като зараждаща се надежда. Но може би не е прекалено късно.
Седма глава
— Благодаря ти, че ще ми помогнеш, мамо.
— Да ти помогна? — Карол Мънроу се наведе да завърже връзките на розовите гуменки на Обри. — Да отведа това сладкишче днес следобед у дома си е истинска радост. — Щипна детето по брадичката. — Ще си изкараме славно, нали, скъпа?
Обри се засмя — отлично знаеше какво я очаква.
— Играчки! Има играчки, бабо! Кукли.
— Точно така, а нищо чудно и да те чака някоя изненада.
Очите на момиченцето се разшириха и засияха. Пое си дълбоко дъх, пищейки възторжено, се свлече от стола и се втурна да тича из къщата.
— О, мамо. Нали не си й купила още някоя кукла. Не я глези.
— Не мога да се сдържа — увери я Карол и се подпря на коляното, за да стане. — Освен това разполагам с тази привилегия като баба.
Докато Обри тичаше нагоре-надолу, Карол огледа по-добре дъщеря си. Очевидно не си доспива, както обикновено, прецени тя, забелязала сенките под очите й. И яде колкото врабче, макар да бе донесла от любимите маслени бисквити на Грейс, та дано натрупа малко плът по деликатните кости на дъщеря си.
Едно момиче, което още няма двадесет и три, е редно да се гримира поне малко, да си понакъдри косата и от време на време да си почива вечер, вместо да работи непрекъснато.
Понеже го бе повтаряла десетки пъти, без да й обърнат внимание, този път опита по-различна тактика.
— Време е да спреш с тази вечерна работа, Грейси. Не ти се отразява добре.
— Нищо ми няма.
— Сериозната работа е нещо похвално; човек трябва да се труди, за да живее, но ако понякога не се забавлява, скоро ще повехне.
Тъй като й беше омръзнало да слуша едно и също, Грейс прокара ръка по безупречно чистия плот.
— Харесва ми работата в заведението. Имам възможност да се срещам с хора, да разговарям с тях. — Пък дори и само да ги попита дали искат да поръчат още нещо. — А и заплащането си го бива.
— Ако не ти достигат пари…
— Имам. — Стисна зъби. Готова бе да мине през ада, преди да признае, че бюджетът й е изтънял до крайност и изплащането на колата ще й създаде трудности през следващите няколко месеца. — Допълнителните пари са добре дошли, а и ме бива като сервитьорка.
— Така е. Защо да не работиш в кафенето… през деня.
Грейс търпеливо изцеди парцала и го простря да съхне.
— Мамо, знаеш, че не е възможно. Татко не желае да работя за него.
— Никога не е казвал такова нещо. Освен това ни помагаш да обезкостяваме раците, когато не достига работна ръка.
— Помагам ви, и то с радост, когато съм в състояние — уточни Грейс, като се извърна. — Но и двете сме наясно, че не мога да постъпя на работа в кафенето.
Дъщеря й бе упорита колкото две магарета, които теглят в различни посоки, помисли си Карол. В това отношение беше като баща си.
— Знаеш, че с малко старание би го омилостивила.
— Не искам да го омилостивявам. Той ясно показа какви са чувствата му към мен. Остави нещата както са, мамо — изпревари тя възражението на майка си. — Не ме карай да споря с теб; не ми се ще да те поставям в деликатно положение. Не е честно.