Тя отново се сгуши в него, като сложи глава върху гърдите му с надеждата да го успокои. Сърцето му още биеше лудо.
— Затвори очи — прошепна тя, както би казала на Обри. — Затвори очи и се отпусни. Дръж се за мен, Етан. Сънувай мен.
Като се молеше за мир и спокойствие, той изпълни и двете.
Грейс се събуди и откри, че си е тръгнал, но си каза, че разочарованието й е безпричинно. Не е искал да я безпокои толкова рано.
Слънцето вече грееше, значи той вероятно е във водата.
Стана, облече робата и отиде да свари кафе, и да се наслади на минутите самота, преди Обри да се събуди.
Въздъхна и излезе на задната веранда. Не защото си бе тръгнал, когато се събуди, се разочарова — не, знаеше го със сигурност. Но беше уверена — направо убедена, — че ще и направи предложение за женитба. Толкова много знаци го подсказваха и атмосферата бе подходяща, и моментът — идеален. Но той така и не изрече думите.
Бе написала целия сценарий, помисли си тя с гримаса, а той не го изпълни. Тази сутрин трябваше да започне нова страница от живота им. Представи си как изтичва при Джули да й съобщи радостната новина; как се обажда на Анна и говори несвързано, докато й иска съвети около сватбата.
И как казва на майка си.
И как обяснява на Обри.
А вместо това бе толкова тиха утрин.
След прекрасна нощ, смъмри се тя. Изумителна нощ. Нямаше право да се оплаква. Раздразнена от себе си, тя влезе да си налее първата чашка току-що сварено кафе.
И се разсмя. Какво си въобразяваше? Ставаше въпрос за Етан Куин. Не е ли той мъжът, който изчака — според собствените му признания — кажи-речи едно десетилетие, преди дори да я целуне? С това темпо вероятно ще мине още толкова време, преди да повдигне въпроса за женитба.
Придвижиха се от първата целувка до там, където се намираха в момента, само защото тя… беше поела инициативата, призна Грейс. Просто и ясно. Ала нямаше да й стигне смелостта да го стори, ако Анна не я бе подтикнала.
Цветята, сети се и се извърна към плота, където стояха подредени и красиви. Вечеря на свещи, разходка на луна, нежно любене. Да, той определено я ухажва и вероятно ще продължи, докато не я подлуди в очакване на следващата му стъпка.
Но Етан си е такъв, въздъхна тя, и това е едно от нещата, които харесва у него.
Отпи от кафето и прехапа устни. Защо да го оставя той да прави следващата крачка? Защо не я предприеме тя? Джули й каза, че мъжете обичат жените да поемат инициативата. Не се ли оказа вярно и по отношение на Етан — нали тя го насърчи да се любят?
Защо и тя да не го поухажва малко? И ще наложи по-бързо темпо. Господ е свидетел, че е специалист да работи по график.
Нужен й е само кураж, за да направи предложението. Въздъхна. Трябва да го събере.
Температурата и влажността се увеличиха. Това не правеше Кам особено щастлив. Работеше по каютата на яхтата, но накрая горещината го принуди да излезе за глътка въздух и да пийне нещо.
Макар рядко да се оплакваше от условията, Етан — също като него — работеше гол до кръста. Пот се лееше от него, докато търпеливо нанасяше лака.
— Ще мине поне седмица, преди това да изсъхне. Толкова е влажно.
— Ако се разрази буря, вятърът ще ускори процеса.
— Тогава се моля на Господ да се извие буря.
Кам надигна каната и пи направо от нея.
— Топлината изнервя някои хора.
— Не съм нервен. Просто ми е горещо. Къде е хлапето?
— Изпратих го за лед.
— Хубава идея. Иде ми да се гмурна във водата. Там долу няма почти никакъв въздух.
Етан кимна. Само по себе си лакирането бе тежка работа, но да работиш в каютата, сигурно е все едно да си в ада. Затова предложи:
— Да се сменим за малко.
— Мога да се справям със задълженията си.
Етан само сви потните си рамене.
— Както искаш.
Кам стисна зъби:
— Добре де, нервен съм. Топлината размеква мозъка ми и постоянно се чудя дали онази уличница е получила вече писмото на Анна.
— Вероятно. Пусна го във вторник, а днес е петък.
— Знам кой ден е, Етан. — Избърса потта от лицето си и навъсено погледна брат си. — Не се ли притесняваш?
— Нищо няма да се промени, независимо дали се притеснявам или не. Тя ще постъпи както си е наумила. — Погледът му, остър като бръснач, се стрелна към брат му. — И тогава ние сме на ход.
Кам крачеше по палубата, спря пред вентилатора, а после се върна при Етан.
— Не разбирам как може да си толкова спокоен, когато всичко отива по дяволите!
— Научих се да го постигам — отвърна той, продължавайки да нанася лака.
Кам разкърши изтръпналите си рамене, забарабани с пръсти по бедрото си. Трябва да измисли друга тема, иначе ще полудее.