— Етан, толкова те обичам.
Той вдигна ръка, за да я привлече към себе си.
— И аз те обичам, Грейс.
— Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.
Той погледна надолу към нея и тя видя чувствата, изписани в потъмнелите в момента сини очи. Вдигна ръка и го докосна по бузата, като я задържа там, докато отново успее да си поеме дъх.
— Ще се ожениш ли за мен? — Видя изненадата, както очакваше, но не подозираше, че тялото му ще се скове така, докато тя бързо продължаваше да изрича: — Искам да сме семейство. Искам да изживея живота си с теб. Да те даря с деца. Да те направя щастлив. Не чакахме ли достатъчно дълго?
Но сега тя чакаше. Не видя обаче усмивката да се разлива по лицето му и да засиява в очите. Той само продължи да се взира в нея с нещо — поне така и се стори — като ужас. Усети, че я обзема паника.
— Знам, че вероятно си планирал да го направиш по друг начин, Етан, и предложението ми сигурно те изненадва. Но искам да сме заедно, истински заедно.
„Защо не казва нищо — трескаво се питаше. — Каквото и да е. Защо я гледа сякаш го е зашлевила?“
— Не ми е нужно ухажване. — Гласът й изтъня и тя спря, за да си го възвърне. — Не че не ми харесват цветя и вечери на свещи, но онова, от което се нуждая истински, е да си до мен. Искам да съм твоя съпруга.
Изплашен, че ще рухне, ако още миг остане загледан в обидените, наранени очи, той се извърна. Кокалчетата на ръцете му върху кормилото побеляха.
— Трябва да се връщаме.
— Какво? — Тя се отдръпна смаяна. Сърцето й биеше лудо, но вече не от радостно предчувствие. Сега бе изпълнено с мъка. — Нямаш ли какво друго да ми кажеш, освен че трябва да се връщаме?
— Напротив. Имам много неща да ти казвам, Грейс, и трябва да се върнем, за да го сторя.
Идеше й да изкрещи, че иска да ги чуе сега, в момента, но кимна:
— Добре, Етан. Да се връщаме.
Слънцето бе залязло, когато пристигнаха на кея. Наоколо се носеше песента на щурците. Над главите им проблясваха звездите, светеше луната.
Захладня, но не от това й бе студено. Толкова студено.
Той завърза въжетата, без да отрони думичка. Така както и плаваха към брега — мълчаливо. Качи се отново в лодката и седна срещу нея. Лунната светлина стигаше, за да вижда лицето му.
По него не се четеше никаква радост.
— Не мога да се оженя за теб, Грейс. — Изговори думите предпазливо, съзнавайки, че ще я нарани. — Съжалявам. Не съм в състояние да ти дам онова, което желаеш.
Здраво преплете ръце — поколеба се дали да не ги свие в юмруци и да го удари, или да ги отпусне като старица.
— Значи ме излъга, когато каза, че ме обичаш.
Може би ще е по-милостиво, ако й заяви, че е така. Не, това щеше да е постъпка на страхливец. Тя заслужаваше истината. Цялата истина.
— Не лъжа. Обичам те.
Има степени на любовта. Тя не бе глупачка, за да не го знае.
— Но не ме обичаш достатъчно, за да се ожениш за мен?
— Никоя не бих обичал повече от теб. Но съм…
Вдигна ръка да го спре. Хрумна й нещо. Ако това е причината да я отблъсква, никога няма да му прости.
— Да не би да е заради Обри? Защото имам дете от друг?
Толкова рядко действаше импулсивно, че я изненада, когато я стисна яростно за ръцете.
— Обичам я, Грейс, и бих бил горд да мисли за мен като за свой баща. Знаеш, че е така.
— Нищо не знам. Твърдиш, че ме обичаш, че обичаш и нея, но не ни искаш. Нараняваш ме, Етан.
— Извинявай, извинявай. — Той пусна ръцете й, сякаш изгаряха дланите му. — Знам, че те наранявам. Знаех, че ще го сторя. Нямах никакво право да позволя нещата да стигнат дотук.
— Но все пак стигнаха — отбеляза тя. — Трябва да си се досещал, че ще изпитвам чувства към теб и че ще очаквам взаимност.
— Знаех. Трябваше да съм честен с теб. Нищо не ме извинява. — „Като изключим, че се нуждаех от теб — помисли си. — Нуждаех се от теб, Грейс.“ — Женитбата не е за мен.
— О, не се отнасяй към мен като с глупачка, Етан. — Тя въздъхна, толкова съкрушена, че дори не се разгневи. — Хора като нас нямат връзки, любовни афери. Ние се женим и изграждаме семейство. Ние сме обикновени, земни хора и колкото и да сме смешни в очите на някои, сме точно такива.
Той гледаше в ръцете си. Права е, разбира се. Или поне отчасти. Но не знаеше, че той не е обикновен, не е като другите.
— Причината не е у теб, Грейс.
— Нима? — Обида и унижение се бореха в душата й. Представяше си, че същите думи изрича и Джак Кейси, ако си бе дал труда изобщо да каже нещо, преди да я напусне. — Ако причината не е у мен, у кого е тогава? Не виждам друг наоколо.
— В мен. Не мога да създам семейство заради произхода си.
— Произхода ти? Та ти си от Сейнт Кристофър, градче край източния бряг на залива. Ти си син на Реймънд и Стела Куин.